Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (128)

32

Джайлс вижда утвърждаването на цивилизацията върху дивото в природата. Коли с примигващи лампи и вой на гладни бебета. Мъже в униформи и дъждобрани — тичат към кейовете, придържат с ръце подскачащите колани с оборудването си. Спират с пързаляне пред животните, струпани в подножието на кея — не са такова множество като преди, но все пак впечатляват. Започнали са да се трупат и зяпачи — хора, които не биха излезли в буря като тази, освен за да потърсят невероятните цветове, които са видели да струят от кея — може би е някакъв луд, който изстрелва фойерверки в пороя, знае ли човек.

Джайлс кашля вода от дробовете си. Би трябвало да е мъртъв. Спомня си как се удари в речното дъно и греба трескаво, за да изплува, но мъртвото течение го грабна и го понесе към залива. За китката го хвана нечия ръка и го издърпа обратно на кея. Кожата му беше хлъзгава от водата, но дланта не го изпусна, защото беше грапава и мазолеста от стъргалките и вечното бутане на метли и мопове — длан като на Елайза.

Оказва се чернокожата, която Джайлс е видял на товарната рампа на „Окам“, невинната им помощничка. Няма идея как се е озовала тук, но тази жена не спира да го изумява: пълничка, на средна възраст, с дар да се появява изневиделица в трудни моменти, водена от неограничен запас на смелост. В секундата, в която художникът се е вкопчил в кея, тя вече е извадила четката от джоба му и е нападнала човека с оръжието. Сега този тип е мъртъв, а от гърлото му блика толкова кръв, че дори мощните вълни не могат да я измият цялата.

Джайлс се мъчи да се надигне на лакът. Жената го придърпва, треперещ, плътно до себе си. Тежкото им дишане влиза в ритъм, докато се взират през пръските към създанието, което се изправя, изтръсква кръвта на жертвата от нокътя си и тръгва на ципести крака към отпуснатото тяло на Елайза, а разкошните му светлини гаснат с всяка крачка.

— Тя дали… — хрипти Джайлс.

— Не знам — отвръща жената.

— Горе ръцете! — крещят зад гърба им.

Създанието не обръща внимание. Вдига Елайза от кея.

Виковете се променят на:

— Остави жената долу!

Но и това не оказва ефект. Създанието застива за миг на място, очертано като черно петно на фона на речната пяна и сребърния дъжд — висок и силен силует на ръба на Америка. Джайлс е твърде изтощен и твърде смазан от мъка, за да извика, но безмълвно произнася „сбогом“ — отправя го и към създанието, чийто лечебен досег му е дал силата да устои на удавянето тази нощ, и към най-добрата си приятелка, която му даде силата да не се удави през последните двайсет години.

Без нито звук, без да цопне дори, създанието, както е с Елайза в прегръдките си, се гмурка във водата.

Най-сетне войниците се втурват, обувките им джапат по кея. Въоръжените с огнестрелни оръжия стигат чак до далечния край. Придържат шапките на главите си заради бесния вятър, докато се опитват да проследят лъчите на фенерчетата, с които осветяват вълните. Онези с медицинското оборудване първо коленичат до мъртвеца, а после до Джайлс и жената. Медик прокарва ръце по главата и шията на художника и опипва торса му.

— Пострадали ли сте?

— Разбира се, че е пострадал — отрязва жената, която го държи. — Всички сме пострадали.

Джайлс се самоизненадва с кикот. Елайза ще му липсва. О, само колко ще му липсва — всяка нощ, сякаш е сутрин и всяка сутрин, сякаш е следобед; всеки път, когато стомахът му изкурка, понеже е забравил да яде. Обичал я е. Не, не е правилно да го каже така. Обича я. Незнайно как, но е сигурен, че тя не си е отишла и никога няма да си отиде. Ами тази жена? Спасителката му. Убеден е, че вече обича и нея.

— Вие сигурно сте Джайлс — казва тя, докато медикът я преглежда.

— А вие трябва да сте Зелда.

Абсурдността на официалното запознанство при такива апокалиптични обстоятелства кара и двамата да се усмихнат. Джайлс си мисли за Елейн Стрикланд, която изчезна, преди да успее да й обясни колко много означава за него. Няма да допусне тази грешка втори път. Пресяга се и хваща Зелда за ръката. Солената вода плисва между дланите им и ги запечатва завинаги. Тя обляга главата му на рамото си, а дъждът барабани по тях, претопява ги — или поне с такова чувство остава той — в едно създание…

— Мислиш ли — подема Зелда.

Джайлс се опитва да й помогне:

— Че те…

— Там долу, така де — продължава тя, — дали биха могли…?

И двамата не успяват да изрекат мисълта докрай. Това не е проблем — наясно са какъв е въпросът, както и знаят много добре, че никога няма да научат окончателния отговор. Джайлс стиска ръката на Зелда и въздиша, загледан как струята на дъха му — все още силна, забелязва той — се разтваря под пороя, който, както му се струва, най-сетне отслабва. Изчаква чак докато ги увият в болнични одеяла и вече след като са качени в линейката, която са настояли да споделят, и много след като Зелда навярно е забравила въпроса, художникът й предлага най-добрия според него отговор.