Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (21)

10

Въртящата се врата на „Клайн и Сандърс“ сътворява обичайната си магия. На тротоара, сред забързаните за следващата си среща чиновници с куфарчета, Джайлс е тромав, древен и безполезен. Стъклената въртележка е мястото, където се случват метаморфозите, тя отразява безкрайна върволица възможни и подобри самоличности. Джайлс е нов човек, когато го изплюва на шахматните мраморни плочи във фоайето. Тук е важен — въоръжен е с плод на творчеството си и има къде да го занесе.

Положението е такова, откакто се помни; създаването на изкуството е само прелюдия към удоволствието да го притежаваш — онзи конкретен предмет, чиято поява се дължи на самия него. Всичко друго в неговите ръце е като рушащия се апартамент — в крайна сметка там е само под наем. Първият objet d’art^[1] в живота му е човешки череп, който баща му печели на игра на покер, нарича се Анджей и е кръстен на поляка, комуто е принадлежал. Това е и първият модел на Джайлс — рисува го стотици пъти, върху пликове, снимки във вестниците, на опакото на дланта си.

Почти не си спомня как от скициране на черепи е стигнал до пост в „Клайн и Сандърс“. Първата му работа е била в същата фабрика за памук на „Хемпдънбери“, където е работил и баща му — там привикна с гъделичкането на власинките памук в носа му, с мазолите от обръщането на балите, с меката като втора кожа кора от червена глина, с която се сдобива всеки път, щом кара памук от Мисисипи. Нощем, понякога по цяла нощ, рисуваше върху отпадъчна хартия, която е отмъкнал от работа — необузданите портрети го крепяха по-добре от храна, а трябва да се знае, че си погладува доста. Използваше полепналата по ръцете си глина от Мисисипи, за да си прави оранжева боя. Десетилетия по-късно това си оставаше голямата му тайна.

Минаха две години и ето че остави зад гърба си и фабриката, и объркания си баща, за да се хване в отдела по изкуство в универсалния магазин „Хацлър“. Няколко години по-късно се премести в „Клайн и Сандърс“ и там прекара по-голямата част от кариерата си. Беше доволен, но не и задоволен. Гризящото го недоволство имаше нещо общо с изкуството. С истинското изкуство. Навремето се бе самоопределял с тази дума, нали? Всички онези абстракции на Анджей, голите мъжки модели, надраскани с щрихи, изкривени от мазолите от памучните бали и кърваво оранжеви от глината от Билокси. На Джайлс постепенно бе започнало да му се струва, че всяка фалшива радостна усмивка, нарисувана за „Клайн и Сандърс“, изсмуква като вампир истинската радост от хората като него, заменили собственото си щастие срещу невъзможните стандарти на рекламата. Познаваше това усещане. Изпитваше го всеки ден.

„Клайн и Сандърс“ работят с престижни клиенти. Оттук и чакалнята, пълна с яркочервени кресла по съвременен немски дизайн и количката с напитки, управлявана от Хейзъл, матроната рецепционистка, която предшества и Джайлс в компанията. Днес обаче тя отсъства и пред дузина нетърпеливи клиенти от директор нагоре е изправена дългокраката секретарка на някой от компанията, с лепната за изплашеното лице усмивка. Джайлс наблюдава как тя прекъсва без да иска няколко входящи обаждания, докато се суети над поднос с полуготови напитки. Той оценява настроението в чакалнята по облака цигарен дим: не е ленив като Адам на Микеланджело, а е разпръснат на локомотивни изпухтявания.

Прощава на момичето, че му трябва минута да го забележи. Обяснява й:

— Мистър Джайлс Гъндерсън, художник. В два и петнайсет имам среща с мистър Бърнард Клей.

Секретарката натиска едно копче и гъргори името му в микрофона. Джайлс не е уверен, че съобщението е предадено, но сърце не му дава да моли горкото момиче да опита пак. Обръща се към тълпата. Невероятно е, мисли си, че двайсет години по-късно все още копнее да тича с тази дебнеща, озъбена глутница.

Поглежда секретарката, после количката с напитки. Въздъхна и застава зад бутилките, като пляска с ръце, за да привлече внимание. Призовава присъстващите:

— Уважаеми господа, какво ще кажете днес следобед сами да си приготвим питиетата?

Важните клечки се възмущават от тази намеса в достолепното им недоволство; всички до един вдигат високо и въпросително вежди. Джайлс познава и това чувство — как възбудата се плъзга към подозрението. Толкова години са минали, а той още не знае как другите успяват толкова бързо да надушат, че е различен. Има чувството, че тупето му е започнало да се разлепва. Ако нещата тръгнат на зле, фалшивата коса ще му е най-малкият проблем.

— Предимството е — продължава той, — че Балтимор е яко пресъхнал, а така ще разквасим гърла с по едно силно. Кой желае мартини?

Рискът му се отплаща. В същността си рано следобед бизнесмените са като пеленачета — дехидратирани и раздразнителни — и „Чудесна идея!“ от устата на един е последвано от „Амин за което!“, изречено от друг. След още минута Джайлс вече върти фокуси на бара, налива скорострелно и реже лимонови спирали под радостните възгласи на господата. По някое време дава на всички прежаднели знак да се отдръпнат, за да може да изпълни вълшебството си над един „Бренди Александър“^[2] и да го връчи на секретарката, все едно е Наградата на Академията. Всички ръкопляскат, момичето се изчервява, слънцето се отразява в пяната на коктейла като в хавайски хоризонт и за миг Джайлс има чувството, че светът му отново е назрял от потенциал.