Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (16)

5

Ютията е чудесна, съмнение няма. Забравѝ неудобните комплекти за деминерализиране, в тази наливаш направо чешмяна вода и е толкова удобно всички настройки да са ти на един циферблат! Освен това върви с поставка за стена; много удобно ще бъде, стига само Лейни да намери постоянно място на дъската за гладене. Засега се е настанила в хола, пред телевизора. Така си вършат домакинската работа приятелките й, военните съпруги от Орландо. Лейни винаги е устоявала на съблазнението. Веднъж, по време на мисията на Ричард в Амазония, тя се опита да слуша по радиото „Младият доктор Малоун“ и „Пери Мейсън“ докато гладеше, и разсейването й дойде нанагорно. Успя да се справи с целия кош с прането, без да помни как го е сторила и това я притесняваше. Толкова лишени от предизвикателство са ежедневните ти задачи, Лейни. Толкова повторяеми.

Но снощи, в леглото, безсънието бе породила очевидна, но интригуваща мисъл. Можеше да смени канала на телевизора. Не беше задължително да гледа „Аз обичам Луси“, „Пътеводна светлина“ или „Парола“ като другите съпруги; можеше да се наслаждава на „Тудей“, „Ен Би Си Нюз“ и ранните следобедни новини на Ей Би Си. Идеята беше свежа и я вдъхнови. Поне засега всичко в Балтимор я вдъхновяваше.

Когато Лейни се облече тази сутрин, направо имаше чувството, че се приготвя за коктейл на интелектуалци! Направи си кошера още преди да разгъне дъската за гладене и по силния опън на слепоочията беше наясно, че прическата се държи. Не удържа обаче вниманието й — още на десетата минута от първите новини. Хрушчов бил на посещение при Берлинската стена. Самото споменаване на „Хрушчов“ я накара да се изчерви — преди три години сбърка името му на събиране с куп големи клечки от Вашингтон и от срам на бузата на Ричард затанцува мускул. При Берлинската стена отишъл. Защо госпожа Стрикланд знае имената на всички герои в „Капитан Кенгуру“, но нищо за Берлинската стена?

Лейни върти селектора на ютията, неспособна да реши коя настройка най-хубаво ще се справи с гънките. Възможно ли е „Уестингхаус“ да е предоставила прекалено много избори на нея и на всички останали жени в Америка? Оглежда плоската страна на ютията, преброява седемнайсет дюзи — по една за всеки месец, прекаран от Ричард в Амазония. Пуска парата, потапя лице в облака й и си представя, че това е горещината на джунглата.

Сигурно така е изглеждал светът на Ричард, когато й се обади от Бразилия. Беше все едно чува призрак. Както си режеше корите на сандвичите с фъстъчено масло и се пресягаше за звънящия телефон, в следващия момент беше изтървала ножа и пищеше. Плака и настояваше, че да го чуе е истинско чудо. Е, сълзите бяха насилени обаче, нали? Да де, ама кой може да я обвинява? Беше изпаднала в шок. Ричард отвърна, че и на него му е липсвала, но гласът му звучеше равен като на мъртвец; говореше накъсано и с усилие, все едно е забравил английския. Чуваше се и някакво хрущене, като че дъвче нещо. Защо, за бога, би ял, докато говори с жена си за първи път от седемнайсет месеца?

На жена му й беше лесно да му намери извинение. Може да е умирал от глад в онази джунгла. Беше й казал, че ще се местят в Балтимор и преди да му зададе някакви въпроси, й продиктува номера на полета си до Орландо и затвори телефона — и още мляскаше. Лейни седна, загледана в дома, който за година и половина бе станал толкова уютен и функционален. Заприлича й на ергенска катастрофа. Нямаше сияйни плотове, не бе мила скоро и прозорци. Ютията бе изгоряла преди осем месеца и тя не си даде труд да я смени. О, как само чистеше през следващите два дни, от търкането юмруците й късаха домакинските ръкавици, от миенето ръцете й се покриха с пришки, от полирането от кокалчетата й потече кръв. Обаждане от Вашингтон спаси нея, ако не и брака й — пренасочваха Ричард направо към Балтимор, по море. Щяха да се срещнат там след две седмици в избран й от правителството дом.

Лейни преиграва наум, почти ежечасно, сцената с Ричард, който за първи път прекосява прага на балтиморската къща. Колосаната, закопчана официална риза виси по тялото му като друидска наметка. Отслабнал е и сякаш се състои само от възлести, жилави мускули. Движи се предпазливо, с хищническа грация. Избръснат е така, че лицето му сияе, а бузите му са млечнобели след бог знае колко месеца под джунглата на брада, докато горната половина на лицето му е изпечена до бронзово. Дълго време двамата се взират един в друг. Ричард е присвил очи, сякаш не разпознава жена си. Тя вдига ръка към прическата си, към червилото, към маникюра си. Дали не е прекалила? Дали не го замайва, след като толкова време е гледал само сурови, мръсни мъже?

След това Ричард оставя внимателно сака си на земята и раменете му са разтърсени от еднократно земетресение. Две малки сълзи — по една от всяко око — се търкулват по гладките му бузи. Лейни никога не беше виждала съпруга си да плаче, дори беше подозирала, че не е способен на това и, за нейна изненада, гледката я изплашва. Знае обаче — това е доказателство, че означава нещо за него, че те са едно цяло; така че се втурва към него, прегръща го и притиска разплаканите си очи във вкоравените гънки на ризата му. Няколко секунди по-късно той я прегръща, но предпазливо, сякаш му е станало навик да откъсва от себе си същества, които се закачат за тялото му.

— Проща… прощавай! — казва той.

Лейни още се чуди какво е това извинение. Дали е защото го е нямало толкова време? Или заради сълзите? Или за неспособността му да я прегърне като нормален човек?

— Не се извинявай — казва тя. — Ти си тук. Тук си! Всичко ще се оправи!

— Изглеждаш… приличаш ми на…

Тя се чуди и за това. Дали му се е сторила странна, както и южноамериканската фауна преди седемнайсет месеца? Нима мекотата й е мекота на плаваща тиня, на гниещи трупове или други някакви ужасии от джунглата, която тя дори не може да си представи? Тогава не задълба в темата, помоли го да не говори, просто да я прегръща. Донякъде съжалява за това. Какъвто и изгубен кладенец с емоции да бяха отбелязали онези две сълзи, на следващия ден той бе здраво затворен, непроницаем за нежните й намеци. Беше се задействал защитният инстинкт на Ричард, навярно предизвикан от съсипващите атаки на града.

Едва когато Тими и Тами се втурнаха по стълбите да поздравят баща си, Лейни се откъсна от прегръдката на мъжа си, обърна се и огледа празната, необзаведена къща. Коленете й се подгънаха от ужасно подозрение. Ами ако сълзите на Ричард нямаха нищо общо с нея? Ами ако го бяха трогнали съвършено чистите, абсолютно безмълвни стаи зад нея?

Сега тя намества на върха на дъската за гладене онази същата официална риза, която Ричард носеше, когато се прибра. Най-добре да не мисли такива работи. Най-добре да се съсредоточи върху плановете как да бъде по-добра съпруга. Дори да не е достойна за „Тудей“, работата на Ричард в „Окам“ е важна. Леле-леле, какво би станало, ако остави петно от изгорено на ризата му! Символ за наличието на проблеми у дома. А такива няма. Работата на Лейни е да помага на мъжа си, като отнема от хаоса на военните действия, колкото и тежко да го поразят. А също и да изтърква прахоляка, маслото, петрола, барута и потта, пък и червилото, ако се стигне дотам, и с ютията да въвежда ред — за съпруга и семейството си, разбира се, но и за своята страна.