Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (81)

36

Зелда е в пералното, когато я сполита предчувствие. Преди шест години и двата апартамента в сградата, където живееше, бяха ограбени и никога не е забравила колко бързо осъзна тогава, че нещо не е наред. Още беше стъпила само с един крак извън колата, а Брустър си седеше зад волана. Моравата на двора изглеждаше съвсем нормално; нямаше какво да се открадне оттам. И все пак нищо не беше наред. Тревата бе смачкана по необичаен начин от обувки, различни от техните. Вратата не стоеше правилно — с брава, завъртяна под странен ъгъл. Но преди всичко въздухът те задавяше, изсмукан наполовина от задъхания непознат, а другата половина — кипнал от възбуда като гнездо оси.

Втренчена в капките вода на пода, Зелда изпитва същата зловеща увереност. Външно няма нищо нередно: случва се на плочките да падне вода. Защо тогава тя я обикаля като детектив около локва кръв? Понеже, ако се вгледа внимателно, водните капки сами по себе си са улика. Не са кръгли топчета, стегнати от повърхностно напрежение. Те са резки, описващи история за припряност — припряността на Елайза. Тези издайнически щрихи са видими за Зелда дори когато лампите примигват и тя е потопена в мрак.

Такъв тип събитие трябва да бъде преживяно поне за минута, преди да повярва в него човек. „Окам“ никога не тъне в мрак. Осветлението не се изключва дори в килерите. Изтощено стенание се разнася от стените, а след това се възцарява тишина — истинска, източена от фонов шум — и оставя Зелда насаме с тътена на собствената й телесна апаратура. Не — не съвсем насаме. Малко по-нататък по тъмния коридор се чува острото скърцане на пералната количка с повреденото колело.