Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (15)

4

Ф-1 е шест пъти по-голяма от апартамента на Елайза — размери, скромни като за лаборатория в „Окам“. Стените са бели и варосани, подът е чист и бетонен. До стените са наредени сребристи метални маси, до тях като бездомници около огън в кофа за боклук се гушат столове с гумени колелца, увити в найлон. Сплетени кабели висят от тавана и операционни лампи с многосъставни рамена се блещят в нищото. По протежение на източната стена се издигат бежови машинарии от типа, който Елайза е чула да наричат „компютър“. На чистачите им е забранено да пипат тези заплашителни агломерации на циферблати и потенциометри, макар че им е наредено последния петък на всеки месец да издухват прахоляка от тях с помощта на сгъстен въздух.

Уникалното във Ф-1 — онова, което примамва Елайза навътре покрай зяпналата Зелда — е басейнът. Фъщенето, което са чули, се дължи на изливането на водата от индустриален маркуч в нещо, напомнящо гигантска мивка от неръждаема стомана, вградена в пода и обкръжена от висок до коляното перваз, на който са стъпили разкрачени трима работници. Те са от градските служби и очевидно се плашат от конфиденциалността на задачата си; гледат бригадира си, който поднася молив и клипборд към мъж с оредяваща кестенява коса и очила — учен от „Окам“, без съмнение, но Елайза не го е виждала досега. В края на четирийсетте е, но е приклекнал на ръба на басейна като превъзбудено хлапе и не обръща внимание на бригадира, понеже сравнява бележките си с трите маркуча, излизащи от басейна.

— Твърде е гореща — виква той. — Прекалено е гореща! Да не искате да го сварите?

Говори с акцент. Елайза не го разпознава и това най-сетне я стряска. Не познава никой от тези хора. Шестима работници, петима учени — никога не е виждала такава тълпа в „Окам“, не и толкова късно. Зелда я дърпа за ръката и тя се оставя да бъде отведена назад, но в този момент прозвучава глас, който се е запечатал и в костния мозък на чистачките:

— До всички, моля за внимание! Придобивката е на товарния кей. Повтарям: придобивката е напуснала товарния кей и се приближава. При цялото ми уважение, моля строителната бригада да спре, докъдето е стигнала и да напусне лабораторията през вратата от дясната ви страна…

Облегнатият на компютъра Дейвид Флеминг досега успешно се е прикривал благодарение на бялата си риза и сивите панталони. Сега обаче Елайза го вижда, сочи точно към онази врата, пред която те двете със Зелда са застанали като сгафили дечица. Всички в лабораторията се обръщат към тях. Всички зяпат нахалните женки. Бузите на Елайза горят; пламти всеки грозен инч от нея, чувства се особено грозна в опръсканата си с мръсотия сива престилка на чистачка от „Окам“.

— Извинявам се на всички, нашите посетителки не би трябвало да са тук… — Флеминг понижава глас до тона на свадлив съпруг: — Зелда. Елайза. Колко пъти трябва да ви се повтаря? Има ли някой вътре, вие…

Зелда се присвива като човек, свикнал да понася удари, а Елайза излиза напред — инстинктивно я заслонява и, за свой ужас, се поставя право на пътя на човека, който бърза точно към нея. Тя си поема дъх и изопва рамене. В детството телесните наказания са я сполитали редовно, макар това да е било преди петнайсет години, пък и преди са й посягали и тук, в „Окам“. Флеминг я е събарял от нестабилен офис стол, върху който е чистила паяжини; един биолог я плесна по ръката заради хартиена чашка, в която имаше не кафе, а някаква проба; на път за асансьора охраната я е шляпала по-силничко отзад…

— Не си тръгвайте — нарежда мъжът с акцента. Долният край на бялата му лабораторна престилка е посивял от локвите край басейна и езиците на завързаните му само до средата обувки шляпат като пиещо вода куче. Вдигнал е умолително мокра длан и се обръща към Флеминг: — Тези дами имат разрешително, нали?

— Те са от поддръжката. Имат разрешително, но на ниво за чистачи.

— Щом имат разрешително, какъв е проблемът да чуят за какво става дума?

— При цялото ми уважение, докторе, вие сте нов. В „Окам“ си има процедури.

— Да, но няма ли да чистят от време на време тази лаборатория?

— Да, но само по мое пряко нареждане.

Флеминг мести поглед от учения към Елайза и тя става свидетел на прозрението му, че е добавил Ф-1 към списъка й прекалено рано. Елайза свежда конвулсивно глава към количката си — там са всички онези безопасни, хванали коричка бутилки и кани — но е твърде късно да се скрие сред тях, понеже достойнството на Флеминг е ужилено и несъмнено ще последва наказание, допълнителна работа за тях двете със Зелда. Ученият с акцента изобщо не забелязва случващото се — още се усмихва, убеден в добронамереността си. Като повечето хора с привилегии и добри намерения, които Елайза е срещала, и той не осъзнава приоритетите на службата и как те всички просто искат да си изкарат работното време без проблеми.

— Много добре — казва ученият, — всички трябва да разберат важността на придобивката, така че да няма грешки!

Флеминг стиска устни и чака строителната бригада да излезе. Елайза и Зелда отстъпват под напора на одобрителните погледи на едрите мъже. Ученият, който не забелязва неудобството на чистачките, протяга ръка да се ръкува. Елайза зяпва ужасена спретнато оформените нокти на господина, чистата длан и колосания маншет на ризата му. Какво ли ще си помисли Флеминг за това нарушение на етикета? Но пък ще стане още по-лошо, ако развали преструвката, така че тя на свой ред подава ръка колкото се може по-смирено. Дланта на учения е влажна, но ръкостискането е искрено.

— Доктор Боб Хофстетлър — усмихва се той. — Как работите с тези обувки?

Елайза изтътря крака няколко инча назад, така че количката да скрие краката й от полезрението на Флеминг. Не бива да му позволява да забележи за втори път обувките й. Няма да понесе, ако й отнеме и този дребен бунт. Хофстетлър не пропуска нищо — наблюдава отстъпленийцето й и накланя с любопитство глава. Явно чака отговор, така че Елайза си лепва усмивка на изчервеното лице и почуква табелката с името си. Веждите на учения се отпускат в разбиране и симпатия.

— Най-интелигентните създания — просвещава я той тихо — често издават най-малко звуци.

Усмихва се отново и пристъпва надясно, за да се представи по същия начин и на Зелда, и макар че Елайза е ужасена до смърт от вниманието и свива рамене, за да изглежда по-малка, отбелязва с мрачно задоволство, че за всичките години в „Окам“ усмивката на д-р Хофстетлър е най-топлата, която някога е получавала.