Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (9)

9

Храната свършва югозападно от Сантарем. Екипажът е отслабнал, гладува и е замаян. Навред гъмжи от щастливи, бръщолевещи маймунки, които им се подиграват. Така че Стрикланд открива стрелба. Маймунките валят като презряло агаве, а моряците са ужасени. Това дразни американеца. С вдигнато мачете се запътва към една от застреляните си жертви. Животинчето с мека козина се е свило на жалостива топка, притиска длани към насълзеното си лице. Като детенце. Като Тими или Тами. Това е като клане на деца! Стрикланд си спомня Корея. Децата, жените. Убиец ли е станал? Оцелелите маймунки крещят от мъка и писъците им се забиват право в мозъка му. Обръща им гръб и с мачетето се нахвърля върху едно дърво, не спира, докато не нацепва бялата му сърцевина на трески.

Останалите в отряда събират труповете и ги пускат във вряла вода. Не чуват ли писъците на маймунките? Стрикланд скубе мъх и си го натъпква в ушите. Не помага. Животинките врещят ли врещят! Вечерята е гумени сиви топки маймунско месо. Не заслужава да яде, но въпреки това ги изгълтва. Писъците, ах тези писъци…

Дъждовният сезон, както и да се нарича, мамка му, спипва експедицията. Пороят е горещ като кофа с пикня. Енрикес се отказва от опитите да обърше парата от очилата си. Върви на сляпо. Сляп е, мисли си Стрикланд. Сляп е да вярва, че може да оглавява тази експедиция.

Енрикес, който никога не е ходил на война.

Енрикес, който не може да чуе писъците на маймунките.

Писъци, които, осъзнава Стрикланд, са точно като на селяните в Корея. Колкото и ужасни да са, те му подсказват какво да прави.

Няма нужда да инициира преврат. Изтощението му спестява това усилие. Една рибка кандиру^[1], възбудена от прииждащия дъжд, се стрелва нагоре в уретрата на първия помощник, както си пикае в реката. Трима го отвеждат до най-близкия град и повече не се връщат. На следващия ден инженерът, перуанец, се събужда целият в пурпурни убождания. Прилеп-вампир. Двамата с приятеля му са суеверни. Изчезват. Седмица по-късно скъсана мрежа за комари води дотам, че един от indios bravos е нахапан до смърт, намират го покрит с огромни мравки. После пък яркозелена папагалова отровница^[2] клъвва за гърлото боцмана, мексиканец, най-добрата дружка на Енрикес. След секунди от всички пори в тялото му бликва кръв. За него няма надежда. Генерал Хойт е научил Стрикланд точно къде да опре беретата, долу в основата на черепа на боцмана, така че смъртта да настъпи бързо.

Накрая остават петима. С водачите — седмина. Енрикес се крие под палубата и пълни дневника си с кошмарни разкази. Сламената му шапка, преди твърда и наперена, се е сплескала до новата й роля на цукало. Стрикланд го посещава и се хили на хаотичното мрънкане на капитана.

— Мотивиран ли си? — пита го американецът. — Мотивиран ли си, а?

Никой не пита Ричард Стрикланд за неговата мотивация. И бездруго досега не е бил готов да отговори на въпроса. Не му е пукало за Деуш Бранкя, това е сигурно. Сега на света няма нещо, което да желае по-силно. Деуш Бранкя му е причинил нещо, променил го, може би необратимо. Ще го залови с каквото е останало от екипажа на „Жозефина“ — не са ли вече и те vestigios, а? След това: у дома, най-сетне у дома, колкото и малко да значи това. Американецът мастурбира под бесния порой, над гнездо от бебета змийчета, и си представя безмълвен и спретнат секс с Лейни. Две сухи тела се хлъзгат като дървени статуи по безконечната шир на опънатите бели чаршафи.

Той ще се върне там. И още как. Ще прави каквото му нареждат маймунките и накрая всичко ще свърши.