Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (110)

14

Стрикланд завърта копчето със здравата си ръка. Образите са изтънели, обезцветени. Проклета купчина боклук! Бая се е изръсил за нея в магазин на име „Кошчюшко Електроникс“. Дали е от кабела? От жиците? Дали някое от хлапетата не е заляло телевизора със сок? Той почти си е наумил да изкърти задния капак просто за да опипа виновната част. Спира го ирационалният страх, че вътрешностите на телевизора ще приличат на джаджата, която гръмна бушоните на „Окам“ — овъглен пъзел. Не е успял да нареди онзи. Какво го кара да мисли, че ще диагностицира този?

А може и времето да влияе на сигнала. Готов е да се закълне, че откакто е тук, в Балтимор, за първи път вижда дъжд. Сипе се из ведро цял ден. На покрива има антена — паешко чудо като онези приематели за космическите капсули, дето ги е мяркал в „Окам“. Съблазнително е да се покатери на покрива да си поиграе с нея, направо под дъжда. Да гледа как бурята налита и отминава. Да се смее на светкавиците. Да бъде в такава опасност, каквато човек е способен да проумее.

Вместо това се намира тук. Дневната му е в руини. Семейството — поразено от светкавица, стига да знаеш къде да търсиш овъглените следи. Тами мрънка за кученце. Тими иска да гледа „Бонанза“. Лейни бръщолеви за желатиновото парфе, оранжева гадост, с която се гордее, въпреки че я е изтърсила от кутия. Всичката им храна напоследък излиза от кутии. Защо ли? Стрикланд е наясно защо. Защото нея я няма през по-голямата част от деня и един господ знае какви ги върши. Той самият не е трябвало да се прибира у дома. По-добре би било да спи за поредна нощ в кабинета си. В крайна сметка генерал Хойт се е обадил в „Окам“ само преди четири часа. По-лошо, звъннал е на Флеминг. И съобщението, което е предал, е било ясно като бял ден.

Стрикланд разполага с двайсет и четири часа да намери придобивката, после с кариерата му е свършено.

Какво ще рече „свършено“? Военен съд? Армейски затвор? Нещо по-лошо? Всичко е възможно. Стрикланд се е уплашил. Затова се е покатерил в строшения си кади, за който в „Окам“, кълне се, са започнали да си шушукат и да му се присмиват, и е подкарал към дома. Още при пристигането му се е обадил Флеминг. Клипбордът е изпълнил първоначалната му заповед и е проследил Хофстетлър като професионалист. Ричард не би трябвало да се изненадва особено. Флеминг, в крайна сметка, е псе, а псетата ги бива да надушват лайна. Та той твърди, че е снимал Хофстетлър как си събира багажа в необзаведена къща. Свързал е името му с руско аташе — Михалков. Накрая като нищо ще се окаже, че Деуш Бранкя още е в страната, може би дори в града. Така че сега Стрикланд би трябвало да е навън, в нощта, в дъжда, да намери създанието, да сложи край на всичко това, да изпълни съдбата си.

Вместо това върти копчето на телевизора. Къде, по дяволите, е „Бонанза“?

— „Бонанза“ е за възрастни — тъкмо казва Лейни. — Хайде да си останем на „Доби Джилис“.

Ричард се мръщи. Сигурно е замърморил на глас. Поглежда жена си. Едва понася да я гледа. Вчера се е прибрала с нова прическа. Кошерът е изчезнал, все едно отсечен с амазонско мачете, и е заменен от по-пригладена прическа, начупена и с момичешки къдрички по врата. Но тя не е момиченце, нали? Тя е майка на децата му. И негова проклета жена.

— Но татко каза, че мога да гледам „Бонанза“! — крещи Тими.

— Ако Тими ще гледа „Бонанза“ — веднага се обажда Тами, — тогава на мен ми се полага кученце.

„Доктор Килдер“. „Пери Мейсън“. „Семейство Флинтстоун“. Все същите три сериала, плюс няколко мъртви канала. Нищо повече не намира. Отеква гръмотевица. Стрикланд поглежда навън. Вижда само дъжд, който се размазва по прозореца като мухи по предното стъкло на кола. Той също се чувства смазан. Вече няма кариера, няма живот. Този балон на американското щастие. Шибано желатиново парфе, въображаеми кученца, западняшко предаване, което отсъства от програматора…

— Никакви кученца няма да има — отсича Ричард. — Знаеш ли какво става с кученцата? Превръщат се в псета!

Доктор, адвокат, пещерен човек. Обърква връзката на героите и каналите, замайва го собственото му отражение в екрана. Той е докторът, адвокатът, пещерният човек. Той регресира, дееволюира. Усеща го по своята ронеща се цивилност, по надигането на примитивната жажда за кръв. Скалпел, чукче, сопа.

— Ричард — обажда се Лейни, — мисля, договорихме се, че поне…

— Псето е див звяр. Може да пробваш да го опитомиш. О, несъмнено можеш да се пробваш! Но някой ден туй псе ще си покаже истинския нрав. И ще започне да хапе. Това ли искаш?

И той се пита същото. Дали Деуш Бранкя е кучето? Или кучето е Стрикланд?

— Татко! — пляска го Тими по ръцете. — Току-що го подмина!

— Какво казах, Тими? — кара му се Лейни. — Това предаване е прекалено пълно с насилие!

Хората умират на хирургическата маса, умират в затвора, цели видове измират от раз. Трите канала се въртят все по-бързо. Призрачни канали, фантомни сигнали, чистилища от неовладени смущения. Стрикланд не може да спре да върти копчето.

— В „Бонанза“ няма насилие — ръмжи той. — Светът е пълен с насилие. Ако питаш мен, точно него трябва да гледа. Само него. Нали искаш да се научиш как да бъдеш мъж, Тим? Значи трябва да се научиш да гледаш проблема право в очите и да го решаваш. Да стреляш в лицето, ако се налага.

— Ричард! — възкликва възмутено Лейни.

Копчето се чупи. Направо остава в ръката му. Стрикланд го зяпа сащисан. Няма начин да го върне на мястото му. Пластмасата е строшена. Пуска го на килима. Не се чува нито звук. Децата също не издават звук. Нито Лейни. Онемели са. Най-накрая са онемели! Точно както ги иска. Единственият звук е съскането на празния канал, на който е заседнало копчето. Звучи като дъжда. Стрикланд се изправя. Да, дъжд. Дъждовна гора. Там му е мястото. Страхливец е, че е избягал тук, когато истинският му дом е някъде там.

Отива до входната врата, отваря я. Съскането прераства в рев. Добре, добре. Ако се вслушва внимателно, успява да чуе маймунките, вестители на Хойт, да се люлеят из мокрите клони, да крещят проклетите си редакции, да го инструктират какво да прави. Все едно се е върнал в златната мина в Йонгдонг, под всичките онези трупове. Да, сър. Ще къса плът и ще вади кости от ставите, докато открие годен за дишане въздух. Вече няма значение кой ще бъде разкъсаният.

Миг по-късно е навън. За времето, нужно му да стигне до своя „Кадилак Купе де Вил“, вече е мокър до кости. Дъждът трещи по стоманения корпус — бясно барабанене на канибали от джунглата. Стрикланд прокарва пръсти по орнамента на капака, някакъв примитивен идол. През зъбите на решетката капе нещо с консистенцията на кръв. Стича се по перките, толкова остри, че режат дъждовните капки на две. Какво беше казал продавачът, този ухилен и дамгосан от бръснача Мефистофел? Просто въплъщение на мощта!

Стрикланд прокарва ръка по натрошената боя. Мокрите му превръзки се развиват и падат. И двата му пришити пръста са черни като нощта. Той се мръщи. Не успява да види сватбената си халка. С другата си ръка притиска единия от гадните пръсти. Не го чувства. Натиска по-силно. Изпод нокътя пръсва струя жълта течност, удря капака на колата и дъждът я измива. Стрикланд примигва да изтърси водата от клепачите си. Наистина ли е видял това?

Лейни внезапно се озовава до него, свита под чадър.

— Ричард! Върни се вътре! Плашиш…

Стрикланд я хваща за блузата с две ръце. Болката е изсмукана от пръстите и в ръката му. Блъсва я в смачканата задница на колата. Порив на вятъра отмъква чадъра й и го отнася в нощта. Кадилакът почти не реагира на сблъсъка с тялото на Лейни. Това е то майсторството. Разкошни амортисьори. Съвършено калибрирани да поемат шокови удари. Жената на Ричард се взира право в плющящия дъжд. Той размазва грима й на клоунски петна. Сплесква младежката прическа, с която толкова се е пъчила. Стрикланд наглася хватката си, стиска я за кльощавото вратле. Налага се да се наведе по-ниско, за да го чува на фона на гръмотевиците и дъжда.

— Да не се мислиш за по-умна от мен?

— Не… Ричард, моля те…

— Да не мислиш, че не знам как ходиш в центъра всеки ден? Как хойкаш зад гърба ми?

Тя се опитва да отлепи пръстите му от шията си. Ноктите й се забиват в черните му пръсти. От тях изтича още течност, капе застояла гной, която плиска по бузите и брадичката й и засиява на светлината на лампите. Лейни е зяпнала, устата й се пълни с дъжд. Дори ако Ричард не я бутне повече и с пръст, а просто я държи така, тя пак ще се удави.

— Нищо… нямах… просто…

— Да не мислиш, че никой няма да разбере? В малко като миша дупка градче? Те ще видят, Лейни. Както виждат и тази смазана кола. И какво ще си помислят? Ще мислят, че не заслужавам съм тук. Че нямам власт. А си имам и бездруго достатъчно проблеми. Разбираш ли?

— Да… Рич… не мога… не мога…

— Ти си тази, която съсипва това семейство. Не аз! Не аз!

Стрикланд почти вярва на обвиненията си. Затяга хватката около шията на жена си, стиска с две ръце, опитва се да затвърди вярата. В очите на Лейни се надуват кръвоносни съдове като червено мастило, капнато върху хартия. Тя кашля, както изглежда, струйка кръв. Отвратително, просто отвратително. Стрикланд я захвърля зад гърба си — с лекота, все едно е метнал топка за американски футбол. Чува я да се удря в гаражната врата. В сравнение с крясъците на маймунките тупването й е почти безшумно. Дъждът е превърнал дрехите му във втора кожа. Отново гол, точно както в Амазония. Напипва ключовете в джоба си, остри като строшена кост. Вади ги. Извървява безкрайната задоволителна дължина на кадито, дължината на цял един живот, все още спасяем.

Отваря вратата, намества се зад волана. Вътре е сухо. Спретнато. Още мирише на ново. Запалва двигателя. Много ясно, колата ще стене, когато я слага на първа. Но ще го заведе там, където се е запътил. Представя си заключеното чекмедже на бюрото си. Вътре е неговата „Берета“ модел 70 — същата, с която е застрелял розовия речен делфин. Ще му липсва поздравчито. Хората се привързват към инструментите си, а то беше добър инструмент. Но е време да увеличи залога. Ричард натиска газта и си представя хвърчаща изпод задните колелета кал. По цялата гаражна врата, по блузата на Лейни. Предградието е станало грозно, макар че това не би изненадало никой с акъл в главата. Всичко под горния слой е грозно.