Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (83)

38

Мониторите плюят статично електричество. Екраните още не са почернели. Сивотата им избелява — шестнайсет умиращи очи. Нищо не е под наблюдение. Не се осъществяват записи. Контролът е всичко, за което Стрикланд е копнял още от лагера за новобранци, Корея и Амазония — контрол над семейството, контрол над съдбата… А сега мечтата му е посечена — мачете в гнилоча на джунглата. Той се изправя. Коляното му се блъска в бюрото толкова силно, че се чува изпукването на дървото. Ричард куца, обляга се на лавицата с мониторите, натискът пада на мъртвите му пръсти. Боли го още повече и е принуден да се оттласне. Кабинетът е тъмен като обратната страна на Луната. Стъпва по погрешка в коша за боклук. Остъргва стената с рамо. Налага се да си извоюва излизането през вратата, все едно е малка колкото за куче.

Стъпки — припрени, но несигурни — отекват в коридора като дъждовни капки. Лъч светлина чертае фигури в чернотата на пространството.

— Стрикланд?

Задава се Флеминг, цивилният смешник, най-безполезната пешка от всички.

— Какво… — Поредната стрела от болка пронизва Ричард, всичко го боли. — Какво е това, мамка му?

— Не знам. Бушоните?

— Е, обади се на някого!

— Телефоните не работят. Не мога.

Инстинктите на Стрикланд винаги са най-изострени, когато става дума за контакт. Изстрелва юмрук като с прашка. Докопва Флеминг за яката. Единственият им случай на докосване, като изключим ръкостискането първия ден. Но насилието винаги е надвисвало помежду им, нали? Заплахата, която мъжът от кръв и кал отправя към канцеларския плъх с клипбордчето. Ситните шевове на яката на Флеминг се късат, щом Стрикланд свива мускули.

— Намери някого. Веднага. Нападат ни!