Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (123)

27

Разтопени сълзи изгарят лицето на Стрикланд, вече попарено от парата на кадилака. Повече няма да може да си върне човешкото. Промяната би означавала да изпълзи обратно в утробата, да избегне цялата си история, да признае безцелния си живот. Невъзможно, без значение колко силно му се иска. Маймунките пищят и той прави каквото казват, заставя се да погледне Деуш Бранкя. Просто боя, просто платно. Изправя се, намира равновесната си точка. Да, точно така. Щом се налага, ще си откъсне още два пръста, цяла ръка, главата си дори, каквото и да е, за да потече кръв и да докаже кой от тях е истинският.

Под оглушителния тътен на дъжда, Стрикланд излиза през разбитата врата и се изправя пред втория апартамент. Най-добре да пести куршумите. След няколко ритника е вътре. По-зле е от неразопакованите кашони на Лейни. Това е проклета дупка, годна само за вредители. Ето го истинското лице на Елайза Еспозито. Трябваше да се сети каква е, още щом негрото му каза как е била отгледана в сиропиталище. Нещо, което никой не иска, няма да иска и не трябва да иска.

Той проследява миризмата й до разхвърляната спалня. Стената над леглото е покрита с обувки, много от които, за негов срам, той разпознава. Чепът му реагира и му се иска да го откъсне също като пръстите. Може би после, когато се върне да гледа как цялата сграда гори. Миризмата на Деуш Бранкя се усеща ясно и тук. Стрикланд бърза към банята и открива лъщящата от люспи вана. Малки дръвчета — освежители за въздух — покриват плътно стените. Какво, да го вземат мътните, се е случило тук? Представата, която му идва наум, го отвращава.

Стрикланд се запътва към дневната. Стаята танцува пред очите му. И тук не са. Придобивката някак е успяла да се измъкне. Беретата натежава в ръката му. Дърпа го надясно, все надясно, в един кръг, после във втори. Върти се. Останките от света на Елайза — свят, който някога е желал — се завихрят в кафява каша. Съзира нещо, останал му е здрав разум, колкото да го види. Налага се да приклещи пистолета в една сгъваема масичка, за да спре главозамайващото въртене.

Календар по дни. На днешната дата е надраскано: ПОЛУНОЩ — НА КЕЯ. Стрикланд проверява часовника над масата. Още не е дванайсет. Има още време! Има, само да спре да се върти. Ако успее да тръгне по права линия. Грабва телефона от вилката му на масата и набира номера с пръст, който му се струва дълъг и насекомоподобен редом с липсващите си събратя. Флеминг вдига. Стрикланд се опитва да му нареди да отклони отряда за задържане, който идва насам от „Окам“, към кея в долния край на булеварда. Не е сигурен дали инструкциите му са приети. Гласът му вече не звучи като неговия собствен.

— ●●●●● ●●●●●●● ●● ●● ●●●●! ●●●●●●● ●●● ●●● ●●! ●●●, ●●●, ●●●!