Яна Язова
Бенковски (88)

2. Оборище

Княза, а подир него и цялата му свита прегазиха най-сетне малката рекичка и пред очите им се разкри един величествен горски театър. Това бе залата, в която чакаха събрани вече 150 народни представители на първия български парламент. Правите и бели стволове на буките, накичени с фенери, се извисяваха като мраморни колони около сцената. Самата сцена бе една кръгла полянка, закътана между две високи речни бърда, покрита отгоре с непроницаем купол от гъсто преплетените клони на букови дървета.

Край гората горяха огньове, върху които меченските съзаклятници с ножове в поясите и с пушки на гърба въртяха на дълги шишове, по хайдушки, малки агънца.

Апостолът Волов, който бе пристигнал първи в Оборище, бе разпоредил своите новоселци да очистят сцената на театъра от папрат и нападала букова шума. В средата на поляната бе построена на самото място маса от бели и гладки букови дъски. От четирите страни на масата бяха сковани пейки от букови дървета, постлани отгоре с дебел пласт зелена букова шума.

Когато дружината начело с Георги Бенковски влезе в Оборище, всички депутати скочиха да ги посрещнат, построиха се в редици и дружно „Да живей!“ разтърси купола на целия горски театър.

Пръв стъпи на тая свещена сцена конят на поп Груйо. Нахлузил на врата си червения патрахил, от който надничаха двата пищова, с коси, разпилени по раменете, обещаният екзарх на България носеше кръст, издигнат в едната ръка и гола сабя в другата.

Подир него запалените край гората отново и фантастично увиснали по буките фенери осветиха едно колкото величествено, толкова и невероятно полунощно шествие.

Приказно декориран княз въвеждаше една призрачна свита; актьори, които трябваше да изиграят върху една невероятна сцена, с прегръдки, сълзи и целувки, срещата на загубените братя, които се бяха търсили един други 500 години. Додето се прегръщаха, лееха сълзи и целуваха, всички пееха бунтовни песни.

Когато настъпиха часовете на утрото, фантастичната сцена не се бе променила с нищо. Лъчите на слънцето, които грееха изобилно върху Койчевичено кале, не можеха да проникнат в Оборище и горският театър си оставаше потънал в дълбока сянка, осветен от блясъците на огньовете, запалени край реката.

Поп Груйо, придружен от всички свещеници, които бяха дошли като депутати в Оборище, облечени в своите черковни одежди, зае място пред скованата сред поляната маса и я превърна в олтар. Като истински екзарх той обърна главата си и гордо изгледа останалите духовни пастири, които се наредиха зад него с кръстове и евангелия в ръка. Зад тях застанаха апостолите, които изтеглиха сабите си и ги наведоха към земята.

Зад апостолите, в кръг около масата, се наредиха всички останали депутати — множество заклети революционери, които бяха получили разрешение да присъстват на събранието като наблюдатели, куриери, водачи, стражарите-квестори от набързо устроената полиция на Волова, които бе дал под командването на перущенския депутат доктор Васил Соколски, готвачи и разносвачи… над 350 души.

Всички запалиха свещ в ръка и наведоха глави. Очите на поп Груя, изпълнени със сълзи на умиление, се издигнаха от охлузения требник над всички тия жълти светлини, които трепкаха към високия зелен купол, и неговият глас се издигна също тъй нависоко, като зачете молитва подир молитва. Всякъде, където срещнеше „наши врази“, той прибавяше „наши врази неверни агаряни да разточатся“.

Свещениците, които тихо го следваха с носови гласове, като движеха очи по своите требници, когато чуха за първи път тази фраза, учудено надникнаха зад гърба му в неговия требник.

Бъдещият екзарх се обърна към тях и ги изгледа строго.

— Вие тая книга не сте чели още! — каза той. Подир туй се вдълбочи и зачете „Веруюто“.

Апостолите, които дотогава държаха главите си наведени в благоговейно мълчание, като чуха какво се чете, издигнаха ги и се изгледаха слисани.

„Веруй в единаго хъша балканското небо и земли — гърмеше гласът на поп Груйо.

Видим же и всем мръсни турци да не видим.

И в единаго господа Исуса Христа —

да погибнат врази до конца.

Нас ради человек и нашего ради спасение —

да се намерят всички мръсници в сметение.

Сшедшаго с небес и въплотившаго ся

да разточатся вси врази его,

от духа света и Мария Деви —

да са сметат мръсници в шамските предели.

Погребениа и воскрешаго в третия ден —

да се намери агарянец ни един.

И паки градущаго со славою судити живим,

да изчезнат от земли български отоманци до един.

И мертвим его же царство не будет конца —

да съкрушитса агарянская власт до конца!“

Като свърши своето „Верую“ с тържествен глас, поп Груйо затвори требника, изтегли двата арнаутски пищови изпод патрахила си и ги изпразни в зеления купол на храма. По този начин той оповестяваше, че Божията работа е свършена. Започваше народната!