Яна Язова
Бенковски (220)

12. Сигнал за атака

Гърмежите, писъците, бляскането на ятаганите върху Циганска могила, мушкането в месата и чупенето на костите бяха сигналът, който повдигна всички башибозушки орди, гъсто накацали и развели червените си байраци по околните височини. Помаците на Власевица, Вълковище, черкезката конница със синия байрак при Блатото се нахвърлиха от всички страни върху Перущица.

През това време Кочо Чистеменски се намираше на табията над Ташовия харман. Той първи видя помаците да се свличат като черни пороища по голите склонове на Власевица към неговия участък.

Пред всички тичаше надолу техният знаменосец, здрав и пъргав помак, който подскачаше заедно със знамето, и додето другите държеха насочени напред пушките си и револверите си, той държеше насочени напред своите ревове. Въпреки гърмежите, които идеха откъм Пазлака и западния край на селището, те се чуваха отчетливо и почти зловещо, които показваше, че знаменосецът на Ахмедаа Тъмръшлията е някой гърлест бабаитин, вдъхновител на тълпи, не просто знаменосец, а бойна тръба. „Когато един вълк завие — казва народната мъдрост, — глутницата е наблизо!“

— Момчета, гответе се!…

Това бе веселият глас на Кочо Чистеменски, който се разнесе из табиите и окопите. Тичешком той излезе из покрития с натрупани камъни и зидарии Ташов харман и с револвер в едната ръка, а пушка в другата пробяга из окопите, които бяха прокопани в самите основи на склоновете, и залегна в първия окоп, към който, разпенен, размахал червеното знаме, с гласовитото си гърло начело на всичко, което се свличаше надолу, тичаше пръв знаменосецът.

Петдесет сърца, притулени в окопите, забиха усилено. Разтреперани, пръстите вдигнаха старите шишанета, а пресъхналите устни за последен път преглътнаха въздуха, който им бе нужен, за да устоят гърдите на силния напор.

Петдесет души срещу хилядо!… Лодка моряци в бурно море. Тръстиков плет на пътя на ураган… Ала когато червените бурни вълни нахлуха с градушка от куршуми в урвата към първия окоп, случи се нещо, което за вълните е вълнолом, а за урагана — пропаст.

Прииждащите вълни срещнаха непредвидена стена — храбростта!

Храбростта е тъй заразителна, че историята ни дава за пример Александра, който станал най-великият военачалник и завоевател на света, подражавайки на Ахила.

От своя страна той заразявал с примера си смъртоносно цели армии войска. Александър се е хвърлял сам във водите на Граник, когато на срещния си бряг е имал цялата персийска войска.

Неговата бяла мантия първа се е гмуркала в стихиите на Пинар. Минал е през първата цепнатина в стената на Милет.

— След мене в крепостта!… — е викал той на полунощ пред Миндус и бялата мантия се е прехвърляла вече през високите стени.

Скачал е в Газа върху гърбовете на защитниците й. Неговите македонци са го сварвали да се бие сам срещу хиляди варвари.

— Македонци!… — викал той под светкавиците сред разярените вълни на Хидасп. — На каква опасност се излагам, за да заслужа вашата похвала!…

Кочо Чистеменски, скокнал върху окопа с револвер в ръка, викаше:

— Не бойте се, момчета!…

Ако някога в дните на неговата първа младост една обикновена публика е бивала потресена и плакала с героите на неговите пиеси, то дошло бе времето боен театър, от най-невероятните, да види как един истински герой играе своята жизнена драма.

Орисницата бе довела великия актьор на приготвената за него сцена. Жестовете, мимиката, гласът и самият текст дори бяха приготовлявани в ония репетиции на петвековно робство за истинското появяване на великия човек, тъй като великият човек не е бивало никога да не е и велик актьор. Той скочи сред вихрушката от куршуми и се провикна:

— Ставайте, момчета!… Сватбата започва!…

Веселост, която за вечни времена е оставила своята публика занемяла от ужас.

„Викам ви на кървава сватба!“ — бе казал Бенковски войвода.

— Сватбата започва! — провикна се героят. Револвер изгърмя в ръката му. Кочо се бе насочил към най-вярната цел — знаменосеца. Чу се рев, неговият последен… Рев на изгорен звяр. Последното негово подскокване по хълма бе скок в смъртта!… В тази черна яма се провали и знамето му…

Ако за редовно обучени войски падането на знаменосеца е поваляне на знамето, което трябва да се вдигне от друг, за башибозука падането на знаменосеца бе падането на другар, любим роднина, брат… Не са редки случаите, когато башибозуци са подпалвали с барут и изгаряли своите жертви, за да не предизвикат отчаяние и обезсърчение на цялата си бойна единица.

Обезглавена за един миг, глутницата спря.

Изненадата, скръбта — са разколебаване.

Прибирането трупа на един знаменосец е пауза, която наподобява отстъпление.

Петдесет шишанета изгърмяха изведнъж срещу това разколебано множество и го направиха да се стъписа и опре на склоновете. Урвата се оказа нишан, който веднага трябваше да се опразни.

Но пороите, дошли така стремително, не можеха да се върнат, а загубили първия си устрем, трябваше да се разлеят по всички урви и трапове на последните хребети, да използват всеки търкулнат от времето камък за окоп и което бе най-лошото за тях — длъжни бяха тозчас да започнат стрелбата.

В началото трябваше да се изхвърли цяла градушка от куршуми, насочена против окопите на въстаниците, додето трупът на знаменосеца се отнисаше на ръце от двама бабаити към възвишението на Власевица. Същата градушка от куршуми скри от очите на въстаниците Ахмед ага Тъмръшлията, намръщен, страховит, с далекоглед в ръка, който, застанал на върха, очакваше трупа на своя мъртъв знаменосец.