Яна Язова
Бенковски (165)

3. Вдовицата Неранза

Съборена зад вратата на малката варосана стая, увързана с въже, с натъпкана до задушаване уста, вдовицата Неранза най-сетне дойде на себе си, обърна глава, която бе станала тежка като камък, и погледна…

Страшните похитители бяха напуснали нейния дом, след като бяха отнесли всичките й скъпоценности. Не стана нужда те да ровят из къщи и да ги дирят навсякъде. Тя сама им ги предложи, падайки на колене, когато Нона се разпищя, повдигната в две груби космати ръце. Когато я видя притисната на едни разголени космати гърди, по които течеха лигите на един блуден старец, който се тресеше и фъфлеше в нейните малки розови уши.

Вдовицата Неранза се хвърли на колене в нозете му, умолявайки го да пусне дъщеря й. Тикаше в ръцете му златни пари, останали от добрата търговия на стопанина Нено, като се надяваше, че той ще грабне златото, а ще пусне детето. Но всичко това, което тя извърши, сторено бе напразно.

— Ще ти дам, всичко ще ти дам, само пусни я, не я плаши, не виждаш ли… тя е още дете!… — викаше сърцераздирателно тя, като се ловеше едновременно и за детето си, и за грабителя.

В това време стаята се бе изпълнила цяла с космати образи на развалени хора, подобна на тоя, който бе грабнал дъщеря й. Между тях бе влязъл вече и нейният похитител. Той приличаше на другите. Косата му — скрита във фес, очите и веждите му — скрити в гъжва. Носът и устата му — скрити в мустаци и брада, на които космите стърчеха като черни бодли. Но той изглеждаше млад, повече едно космато момче, нежели мъж. Той навярно си имаше майка и някое сестриче, което също като Нона бе още дете…

Додето Нона продължаваше да се къса от плач и да се блъска в ръцете на стария турчин, тя се хвърли на колене в нозете на този, който в момент на отчаяние кой знае как й бе вдъхнал безумна надежда. Свали бисерните обици, които, като сватбен подарък от стопанина си Нено, винаги носеше под черната забрадка, и ги пъхна в ръцете му. Стисна ги в големите му шепи и с ридания, които късаха гърдите й, молеше го да спаси дъщеря й в името на неговата майка, която сигурно има някое такова момиченце, добро и мило дете, което е негово сестриче!…

Ала обраслият в косми младеж, когото тя заклинаше в името на майка му, сигурно си имаше и баща, може би същият, който, сграбил Нона в старческите си прегръдки, разтреперано фъфлеше в ушите й и я увещаваше да се покори на съдбата си. Той се изсмя в лицето й с един рев, който я накара да скочи на крака и да се отдръпне назад. Този рев й показваше, че харесаната от него бе тя!…

Неранза обаче нямаше време да мисли за себе си. Тя се хвърли да изскубне детето си от ръцете на похитителя и ако трябваше да го направи, щеше да я запази със своето тяло. Но страшният юмрук на младежа затикна писъка в устата й. С бързина на див звяр той смъкна гъжвата от главата си, смени юмрука си с нея, натъпка я в смазаната й уста, отвърза дебело въже, навито около кръста си, увърза я като сноп и я хвърли на пода край вратата. Пред очите на низамите, които влизаха и излизаха от къщата, додето всеки дереше, късаше, чупеше, грабеше и отнисаше навън по един къс от нея, пред очите на нейното дете вдовишката й рокля бе разкъсана на парцали…

Тя не можеше да види повече нищо, но чуваше жалните писъци на Нона, които идеха от моминското й легло, и хъркането на звяра, който я душеше.

Когато къщата бе опразнена и стъпките на похитителите заглъхнаха бързо в буренясалия трап пред дома й, вдовицата Неранза обърна тежката си като камък глава и отвори очи.

Подобно разкъсано цвете, удавена в сълзи, с руси къдри, разскубани и провиснали около двете й бузи, с устни огризани, олигавени и безсрамно изсмукани от черните счупени зъби на старика, с тънки бели ръце, безпомощно увиснали върху разпокъсаните й скути, Нона седеше на своето осквернено, окаляно, разкървавено легло и не смееше да погледне майка си.

Едва когато забеляза през прозореца огнени езици да се мятат към тяхната къща и дим да изпълня цялата градина, тя слезе от леглото и плахо погледна навън.

— Мамо — прошепна тя, с очи, обърнати настрани, без да смее да я погледне. — Къщата на баба Парашкева гори!… Пламъците навлязоха в нашата градина!…

Но като видя, че майка й не може да й отговори, тя издърпа мръсната гъжва, натъпкана в устата й. С нужното почитание, което изискваше, щото тя да не забелязва нищо, прибра разкъсаните черни дрипи на дългата, жалейна рокля около нозете й, развърза възела на дебелото въже, разви го и така освободи майчините си ръце.

Като развърза майка си, Нона реши своята съдба.

Вдовицата Неранза стана. Тя изглеждаше по-висока, повече кокалеста и изсъхнала, като че ли цялото й същество бе минало през огън. Черните й очи зееха като две дупки. Нона се уплаши и се пресрами да погледне майка си в лицето.

— Мамо — отново се обади тя, за да я възвърне. — Дърветата в градината са подпалени!… Синята акация не се вижда!…

Празните очи на Неранза я погледнаха с горко съжаление, сякаш Нона не бе повече милото й невинно дете, разцъфнало на тринадесет години, а една омърсена и осквернена дрипа. Самата Неранза чувстваше себе си в тоя момент като едно скверно същество, което вони като вещица.

— Не се страхувай! — каза тя глухо, като насън, и без да хвърли пито един поглед към градината. — Огънят е далече от нас!

След малко тя стегна клупа на черната вдовишка кърпа под брадата си и с твърди стъпки излезе навън, като влачеше черните дрипи на дългата рокля с нозете си. Нона я чу да тършува из долапа в кухнята, да трака чаши и налива вода. През това време от срам и почит към майка си тя се затече до големия долап, съблече с треперещи ръце окървавените си дрипи, мушна ги вътре и се облече в чиста, нова рокля, която Неранза наскоро й бе ушила от небесносин вълнен плат. Роклята й не трябваше да бъде празничната, защото този ден беше делник.

Неранза погледна през прозореца на кухнята, повечето за да се увери, че градината наистина е в пламъци. Синята акация се бе запалила от корена, който се намираше вграден в основите на нейната къща. Тя лазеше по бялата стена, отдясно на малкото балконче до втория кат, и отиваше да покрие покрива. Около корена на акацията още през есента тя бе натрупала купчина слама, която пазеше този корен от измръзване през суровата зима. Тази купчина слама бе подпалила акацията.

Неранза отвърна очи и като пристъпяше внимателно, тръгна към стаята. В ръката си крепеше малка шарена чашка, в която бе разбъркала няколко глътки вода. Тя отиде право при Нона, която, пременена в новата си рокля, я погледна плахо и свенливо, като жестоко наранено дете, което с погледа си дири извинение у възрастния човек. Подаде й чашата и каза кратко:

— Изпий я! Това ще те успокои!…

Когато се връщаше у дома, простинала от училище, когато добиеше бодежи в гърдите или в гърба, когато Неранза сложеше голямата си кокалеста длан на челото й, а то гореше в огън, когато кашлицата я караше да се дере в леглото си и да тръшка глава в бялата възглавница, когато най-сетне прибягваше дома и скриваше русата си главичка в черната пола на майка си, уплашена на пътеката в буренясалия трап от някое куче или дружелюбно теленце, Нона винаги получаваше по няколко глътки вода в шарената чашка, които щипеха на гърлото й, пареха или горчаха, но винаги я успокояваха. Тя бе свикнала на шарената чашка с лечебните глътки вода на майка си, затуй и сега я пое и преглътна на един дъх хладната успокоителна течност.

Вдовицата Неранза седна на един стол и пожълтялото й лице се ороси с ледени капки пот.

— Мамо — обади се по едно време Нона с разтреперан глас и като политна от внезапно заматване на главата, залови се за рамото й. Тя не посмя както винаги да седне в нейните скути, нито да облегне главата си на нейните гърди. — Какво ми даде да пия ти!… То ми изгори гърлото и ето сега ми гори стомаха и червата!…

— Нищо, дете — отвърна Неранза с празен и беззвучен глас. — Полегни си, скоро ще ти мине!…

Нона легна на леглото до нея и болно изпъшка.

Бялото й лице изведнъж пламна в огън, от който русите къдри около двете й бузи и челото изглеждаха като запалени. Неранза не дръзна да протегне ръката си, за да опита с длан огъня на малкото й чело.

— Мамо — изпъшка Нона, — като че ли нещо се къса тука вътре в мене!… Става ми много зле!…

Неранза улови ръката на своето дете и почувства как малките посинели пръсти се впиха с ноктите си в ледената й длан, как постепенно се свиват и се вцепеняват.

— Още малко потърпи, сега ще ти мине! — прошепна тя, чута само от себе си.

Вън гърмежите из града продължаваха, земята на бърдото се тресеше, стихията на огъня фучеше в сухите клони на градината и обикаляше цялата къща. Ветрове внасяха и издухваха дима от стаите.

Пред очите на Неранза тия опасни димове вече не значеха нищо. Нейните широко разтворени черни очи бяха взрени вече в ония мракове, приготвени за нея и малката Нона. В тях те се готвеха да изчезнат.

Подир своето безчестие Нона нямаше да намери вече място на земята, където можеше да изкупи своя грях до края на живота си. Нямаше да се намери почтен мъж, който да я погледне с любов и нарече своя съпруга. Вратата на никой дом нямаше да се отвори и да приеме Нона за своя стопанка. Сама Неранза бе загубила много повече. Тя бе изгубила своето дете и правото на онзи свят да срещне отново своя стопанин Нено. Такава осквернена тя никога повече не можеше да се покаже пред неговите очи!…

Стиснала посинялата ръка на своето дете, тя се готвеше да прекрачи прага и да го поведе из ония мракове, в които няма надежда, няма спасение от вечната мъка, няма връщане назад!…

Лицето на Нона се бе свило, сгърчило и посиняло, а очите й потънали в смъртна мъгла, като че ли имаше една ръка, която бавно, но сигурно откъсваше нейния поглед. Изведнъж тя се съвзе, но само за миг и такава намаляла, заприличала отново на дете, разтреперана от страх, тя се надигна в леглото и погледна майка си с ужас.

— Мамо! — извика тя. — Много ми е зле! Аз умирам!…

— Не се бой, дете! — като някаква нечута въздишка отвърна Неранза. — Лесно се умира!…

Нона се строполи на възглавницата си, обляна в сълзи, с ужас загледана в тази жена, която от майка бе станала стена, от сърце — камък, потрепера с цялото си тяло и затвори сините си очи. Когато отново ги отвори, те бяха вече мъртви, а малката й глава бе увиснала на възглавницата като прекършено цвете.

Неранза, която бе угасила светлината на тия очи, не посмя да ги затвори. Ръцете й бяха осквернени и нечисти.

Тя вдигна въжето, с което бе увързана и опозорена, и излезе вън в пруста да го окачи на една греда, далеч от мъртвите очи; сякаш те още можеха да я видят, да се уплашат от туй, което бе намислила да извърши.

Когато вдовицата Неранза увисна и се залюля на стъкмената от нея бесилка, сухото й кокалесто тяло не потрепера и не издаде някакви предсмъртни конвулсии. Сякаш, преди да увисне на клупа, то е било вече мъртво.

Пламъците на синята акация, повлечени от вятъра в пруста, подпалиха разкъсаните поли на дългата й черна рокля, които се развяваха около нозете й.

В скоро време от бялата варосана къща, която имаше две стаи, скрити под нацъфтялата на гроздове синя акация, останаха буйните пламъци, които се сплитаха, раздухваха на вятъра и възнасяха до небото.