Яна Язова
Бенковски (108)

2. Бунтовен марш

Когато малката войска стигна наполовина път до Поибрене и възкачи острата рътлина, пред очите й се откри чудна гледка.

— Нима и нашето село Мечка изглеждаше отвисоко тъй?… — завикаха мечени.

Апостолът Захари Стоянов им се обади от седлото на своя кон:

— Ние вече знаем, че тази поразителна картина не е някое неприятелско нападение. Тази гора, която свети напреде ни около пътя, и тази долина, осветена като градска улица, това е селото Поибрене, което е въстанало. Поибренчани са излезли от селото да посрещнат войводата. Те са запалили в негова чест край пътя борики и други дървета.

— Вижда се, че Кървавото възвание е стигнало и до Поибрене — обади се Княза. — Минава полунощ, а населението още не си е легнало. Да вървим, но с най-голяма бързина. Напред!…

Когато конницата премина в галоп между запалените редки борики край пътя сякаш между някакви гигантски факли, издигнати да го осветяват, когато струпаното край пътя население биде съгледано да се вълнува като тъмни като тъмни вълни пред сиянията на огньовете, запалени в цялото село, войводата даде знак. Колоната се нареди отново за тържествен марш. Крайчо байрактар пришпори своя кон напред и развя високо над главата си зеленото знаме. Дружината запя:

Хей народ поробен!…

Този път менени бяха тия, които пееха най-гръмогласно. Тия млади ловци на мечки в гъстата меченска гора познаваха много добре две неща: пълното мълчание на дебненето в планината и оглушителния рев, с който се нахвърляха върху мечката, който за тях беше рев на победа. А като навлизаха в Поибрене, чувствайки се вече победителите ревяха.

Когато цялото население падна на колене, а неговият духовен пастир поп Недельо, излязъл пред всички, издигна срещу пристигащата конница хубавия позлатен кръст на поибренската черкова, мечени млъкнаха. Тогава се чу тържественото удряне на дървеното клепало в село.

— Доживяхме, Боже, да видим бял ден! — викна поп Недельо и занемя. Хубавият голям позлатен кръст се забрави в ръката му. Той вече не го виждаше как блести, поздравлява, благославя…

В този миг поп Недельо неволно посочи себе си на провидението, а големия позлатен кръст — на историята.

— Честити сме били да срещнем български аскер!… — викнаха около него селяните, коленичили гологлави. Жените с развързани и развеяни кърпи, старците — разплакани от благодарност, че кандилото на столетния им живот бе домъждукало до тия славни дни. Децата — с широко разтворени очи, уплашени, разтреперани, възхитени, паднали на колене зад своите родители. — Сега и да умрем, няма да ни останат отворени очите!…

Бенковски войвода продължаваше да се взира. Той гледаше поп Недельо. Поибренският свещеник продължаваше да стои вцепенен, с очи, от които се търкаляха сълзи, с хубав позлатен кръст, издигнат високо в едната ръка.

— Поп Недельо — каза високо той, — ти ще станеш кръстоносец! Този голям позлатен кръст трябва да върви пред моята чета!…

Тъй и стана. Поп Недельо остави Поибрене, Божия дом и пасоми, за да понесе пред първата българска войска големия позлатен кръст, на който бе съдено да види слава и гибел, за да се върне един ден, но от други хора, станали вече жители на свободна България.

След като издаде тази заповед, Княза обърна внимание на коленичилия край пътя народ. Очите му отново блеснаха войнствено и вдъхновено. Такива разгорели очи само бунтът можеше да носи в подобна нощ — от едно разбунтувано място на друго.

Братя българи — викна той. — Вие сте получили вече кървавото възвание, чули сте, че въстанието в Панагюрище е прогласено за целия окръг, че въстанали са нашите братя в Копривщица, че днеска са убили мюдюрина си, а изпратеният им от Пловдив Неджиб ага е избягал от тях заедно със своите заптии в позорно бягство!

— Братя, копривщенци се бият за свободата си! Дойде време да последваме техния пример!…

Поибренчани, дойде часът да изпълним своя дълг!

Вие чухте какво казах преди малко на вашия духовен пастир поп Недельо. Той трябва да остави Божия дом, където е възпитавал своите духовни чеда, за да тръгне с нас да се борим за свобода!

Последвайте неговия пример!

Оставете своя дом, където сте отглеждали своите деца! Ние сме въстанали и ще се борим, додето извоюваме пълна свобода! Тази свобода ще стане дом и отхрана за децата ни!

Съберете покъщнина и добитък и още тази нощ вървете в гъстата гора, където ще се приберат и мечени. В селото ви да останат само няколко мъже, годни да бъдат стражи!

— Войводо — обадиха се бодро няколко селяни. — Ние сме си избрали вече по-добро място от това, което имат мечени, и то е по-близко до наше село. Харамлиец е това място. Затулено е от всички страни, а ще си имаме и река… Тополница. Ние сме изпратили вече хора от нашето село да окопаят и поразчистят.

— Идете в Харамлиец — рече Княза. — Но изпратете веднага свои куриери в Мечка, за да приемате заедно всички заповеди от Панагюрище и се съгласувате при всички военни действия е тях! Вашите два лагера ще бъдат считани за един революционен пункт. Аз ще ви навестявам твърде често с моята чета, с която ще обикалям всички села.

— Войводо — завикаха от всички страни млади поибренчани, — вземи и нас в своята чета!

Смелите им очи гледаха със завист гордите мечени, в черни колчаклии потури, черни елеци и бели мечкарски ямурлуци, развени върху врани коне. Ако мечени бяха негови телохранители, поибренчани бяха негови куриери!

— Не повече от четиридесет юнака мога да взема от ваше село — отвърна Княза. — Но кои да дойдат с мен, това трябва да решат вашите бащи и майки!

— Вземи ги, вземи, войводо!… — обадиха се весели старчески гласове, които още хълцаха. — Тъй те ще те подканят да заобикаляш по-често към нас. Когато те са с тебе, все едно ти си с нас!…

Като получиха благословията на родителите си, младите поибренци не искаха повече да се маят, а хукнаха по всички посоки на селото, да възседнат час по-скоро конете си.

Като войската на Княза преминаваше вече сред село, на нейното чело яздеше не знаменосецът, а поп Недельо, високо издигнал в ръка позлатения кръст на поибренската черкова. Той благославяше народа на всички страни. Поибренчани падаха на земята и се кланяха възхитени, но и разплакани от тази гледка. Те приемаха може би за сетен път неговата пастирска благословия и го изпращаха с разплакани очи, защото пътят на бунта, по който отиваше техният духовен пастир, бе труден и опасен.

На края на колоната обаче ставаше нещо твърде весело. Възседнали луди жребци, готови да затъмнят славата на мечени, младите поибренски конници се мятаха на две страни. Около четиридесет души на брой, те стягаха юзди до разкървяване, хвърляха на въздуха калпаци, украсени с лъвове, като мечени бяха разметнали ямурлуци, и техните шишанета святкаха с дългите си намазани цеви високо над главите им, а техните ножове и пищови лъскаха в поясите им. Можеха открито да се похвалят, че са бунтовници, не по-лоши от мечени.

Те се появиха пред разплаканите очи на своите бащи и майки, които още изпращаха с прощален поглед своя духовен пастир, застанал начело на колоната, не телесно, а изпълнен само с духовни сили, с любов към родината, с готовност да се жертва за нея. Техните необуздани „жребци“ заподскачаха пред тях, зарадвани, че стават истински войници, весели, че отиват да вдигат бунт, сигурни, че бунтът е победа, че Турция е вече поразена, че тяхната войска, която броеше стотина конника, е истинска, а табурите и алаите на Отоманската империя — призрак!… Гледаха това чудо и викаха:

— Пазете нашия духовен баща! Деца, не ни забравяйте! Всеки ден напомняйте за нас!…