Яна Язова
Бенковски (196)

7. Поп Харитон

На следния ден, честван по света от всички хора като ден на пролетта и младостта, лъчезарният първи май изгря над орловото гнездо с изгрева на слънцето и с гърмежи от всички околни височини върху занемялото каре на манастира.

Върху стените и покрива на това каменно каре се забелязваха вече множество големи и малки дупки, направени от куршумите, които въстаниците през нощта бяха успели да закърпят с бели плочи, извадени от манастирския двор.

Тези кърпежи сега се белееха отдалеч и показваха колко много е пострадал през първите дни манастирът.

По пладне турските тръби по височините засвириха отбой. В настъпилата мигновена тишина откъм Момерини пещери се разнесе глас на турчин, колкото напевен, толкова и зловещ. Този глас, който наподобяваше гласа на сова, биде повторен много пъти от ехото на канарите: „Даскал Киро, поп Стефане, поп Балчо, даскал Тодоре, излезте!“

Всички въстаници в манастира напериха уши и се заслушаха дали ще чуят и своите имена. Дали са били открити и те че липсуват в селата си. Не се ли знае и за тях, че са грабнали оръжие и стигнали Дряновския манастир, където сега се бият за свобода?…

— Това е гласът на проклетия Мастън от Емен — каза Бачо Киро. — Аз не му вярвам. Той не е сигурен, че ние сме тук, но иска да ни подмами да излезем вън и сами да му се покажем.

В туй време гласът на еменеца Мастън биде съчетан с друг един, който изхвърли към обсадените в крепостта целия запас от мръсни псувни, които носеше с разбойническите си дрипи от Анадола.

Христо Караминков с прякор Малкия вдигна валчестото си лице, на което бухнатите мустаци приличаха на врабче захапано в устата му, и се провикна с ясния си глас тъй, че да бъде чут по всички околни височини:

— Хайде, пръждосвайте се в Анадола! Вашето царство тук се свърши вече!…

Зад него юначен глас се изсмя силно и една тежка здрава десница го удари дружески по рамото. Това бе войводата поп Харитон, който бе дошъл да чуе подвикванията от двете страни.

На неговия смях отвърна с нови сили преустановената стрелба от всички височини.

Поп Харитон взе шишенцето в ръцете си и се премери с око към извисените в небесна синева върхове на Момерини пещери. Върху тях неприятелят се чернееше подобно рояк гъсто една до друга накацали гарги.

— Наблюдавай!… — обърна се той към Малкия, който макар и дошъл от Влашко в България с апостолско звание, в неговата чета имаше службата на десетник.

В същия миг неговото шишане изгърмя в отговор на непрестанната стрелба от Момерини пещери. От рояка гарги, струпани на техните върхове, две подскокнаха, завъртяха се като въртележки на въздуха и дружно бухнаха в дълбока пропаст.

— Чудесно!… — развика се Малкия и хвърли пълен с възхищение поглед към своя войвода. „Ето един, когото си е струвало да последваш — казваше неговият поглед. — Ето един, за когото можеш да умреш!…“

— Върви след мен!… — каза поп Харитон. — Да повторим този урок на всички страни!

Когато двамата преминаха през задните килии на южното крило и се озоваха, току-речи, пред Буруна, целия почернял на върха от войски, всички защитници на южното крило заобиколиха своя войвода.

— Юначета — каза той, — наредете се около мене тъй, че всеки да вижда върха!… Ще дадем на турците добър урок по точна стрелба.

Ала урокът по точна стрелба се даваше тем.^[1]

Поп Харитон вдигна шишането и се премери в непристъпните на Буруна върхове, от които въжените стълби за спускане бяха прибрани вече, но затуй хиляди черни фигурки, накацали между зъберите, непрестанно святкаха с оръжията си към южното крило на манастира.

Силен гръм откъсна от върха на Буруна една черна фигура и тя като въртележка полетя в бездната, където я чакаше дълбоката вода на вира. Нейното цамбурване биде ознаменувано от хиляди бисерни капки, които се вдигнаха на голяма височина и залепиха по околните канари.

Дружен вик на удивление и възхвала завърши урока, който натрупаните в манастирската килия въстаници получиха от своя войвода по точна стрелба.

Поп Харитон свали шишането си и показа на своите ученици страшното зъбесто чело на Буруна. То бе опразнено от хора.

Когато се отправи към западното крило на манастира срещу Поличките, от югозападните килии излязоха и се присъединиха към него поп Стефан от Михалци с другаря си Тодор Лефтеров, а по-нататък и главният комендант на четата Пармаков заедно с белочерковския поет Бачо Киро.

Високите канари срещу най-добрите килии на манастира, магерницата и стаята на игумена, под която се намираше манастирското скривалище, бяха почернели също така от черкези, башибозук и редовна войска. Позлатените кубета на черковата „Свети Архангел“ особено много дразнеха погледа им в дълбината.

Поп Харитон се прикри зад рамката на един прозорец и насочи голямото си шишане към Поличките.

— Войводо, онзи с бялата чалма, който е окачил на гърдите си телескоп, вижда се как ги командва и събира на купища… Виж го, виж как им сочи надолу върху какво да стрелят! — обади се поп Гавраил, който за малко бе оставил своята работа и пристигнал от стаята на игумена. Седнал пред една голяма плоска тава с барут, той денем и нощем пълнеше фишеци. Поп Харитон примигна с едното си око и гръмна.

— Превъзходно!… — викна високо Пармаков.

Бялата чалма заедно с телескопа се завъртя в една вихрушка и полетя от върха на Поличките към гъсто израслия в подножието габър.

Без да се бави, поп Харитон натъпка цевта на оръжието си и додето на върха се забелязваше голямо смущение и объркване, а стрелбата от Поличките за един миг бе напълно преустановена, той гръмна втори път и на канарите се повтори туй, което се извърши на Буруна и Момерини пещери. Две превърнати в хвърчащи дрипи фигури, подобно черни птици с разкъсани пера, една подир друга полетяха в пропастта, където се зеленееше габърът. Върхът на канарите опустя от хора.

Бачо Киро се засмя тихо и щастливо, Тодор Лефтеров ръкопляскаше, а поп Стефан правеше честен кръст пред гърдите си.

— Вашето изкуство е достойно за една по-висока съдба! — викна офицерът Пармаков. Той бе трогнат, изненадан, възхитен. — Ако бяхте в Русия, вие щяхте да станете генерал!…

Поп Харитон окачи шишането на рамото си и отвърна скромно:

— Няма по-висока съдба от тая да умреш за свободата на отечеството си!…