Яна Язова
Бенковски (159)

1. Кукла

През това време по улиците на Панагюрище бягаха вече гъсти тълпи. Техният писък се чуваше надалече. Това бягащо население, загубило силите си и ума си от страх, което представляваше една богата плячка, можеше да утоли жаждата за кръв на петстотинте трапезундски разбойници, а още и на черкезите, казаците, башибозуците и Хафъз пашовите низами, устремени към Драгулин махала. Тозчас то щеше да бъде настигнато от тях, ако градът нямаше още едно укрепление, което се държеше от въстаниците. Ако не се водеше ожесточен бой на Кукла.

Защитниците на това последно укрепление, малцина по брой, откъснати от всяка външна помощ, останали без началници, без команда, бяха загубили надежда за избавление, но продължаваха да се бият колкото отчаяно, толкова и храбро. С всеки изминат миг огънят, димът, изригванията на пръстта, размесени с хора, с коне, с оръдия, се свличаха все по-надолу и по-близо към Кукла.

В тези напрегнати мигове тези отчаяни защитници наумяваха за своето минало. Тия селяни, излезли с оръжие от панагюрските къщи, които се виждаха вече да се рушат и димят в дола, носеха на челата си отпечатъка на едно битие, в което те бяха опознавали издръжливостта на Крума, получавали царски дарове под стените на Цариград заедно със Симеона, завладявали Адриатика заедно с Асена. Едно битие, причинявало някога пожари, рушило престоли, обезпокоявало инквизицията, враждувало с папите, триста години водило войни с армиите на божите заместници. Били някога богомили в България и Византия, патарени в Италия, албигойци във Франция и Германия, тия селяни роби в Отоманската империя бяха останали рицари.

И този път те бяха приели приключението. И този път те се бяха показали готови за борба до смърт.

Като нямаха повече началници, от тия войници всеки си стана генерал.

Те се числяха вече към една войска, в която геройството обуславя йерархията. Те си нямаха на ума, че в същото това време лорд Раглан не е могъл да спомене името на един сержант, който спасявал английската войска, защото не било позволено да се провъзгласява за герой чин по-долу от офицерския. Тия редници без имена, без примери, без бойни отличия, разпръснати из ходовете, залегнали сами край окопите, всеки за своя сметка защищаваше крепостта.

Едни бяха избрали за прикритие големия сипей, стена от сбит пясък, в която куршумите потъваха, а гърмежите не даваха ехо. Деветина души бяха, между които само Никола Хаджигеоргиев бе стотник, а останалите осем прости редници.

Костадин Кацара и Марин Кацара, двамата братя, бяха между тях. От този сипей те можеха да поглеждат от време на време към почернелия покрив на своята кацарница. От нея се виждаше също и южната стена с олющена мазилка, на която се тъмнееше малкото прозорче. Двамата братя поглеждаха натам, където бяха останали затворени острите им сечива, няколко непредадени на стопаните им нови качета, един куп дъбови и букови дъги, приготвени за сглобяване, върху които бяха захвърлили на излизане теслата и брадвата, купчина талаш и трески, върху които имаше метнато шарено вълнено чердже за сядане.

Затворени бяха останали техните смехове, приказки, звънтенето на наковалнята, размесено с песни, които се разнасяха из Драгулин дол. Тяхната младост и живот бяха затворени там. Но нито единият, нито другият казваха дума за това.

При всеки опит на някой червен фес да се покаже над сипея те вдигаха шишанета и ги изпразваха в него.

До тях бяха прилегнали Станчо Маринов, Марко Нейски, Панко Янков, Димо Ружин, Нико Геров, прости ратници, които бяха останали на Кукла, за да възпрат навлизането в града на 1000 Хафъз пашови войници, две челичени крупови оръдия, 600 цариградски низами на Тахир паша, черкези и хиляден башибозук. Техните прости оръжия възпираха градушката, която с облаци от прах, огън и размахани оръжия в ръце се стичаше от Висок.

Край тях бе залегнал дядо Генко Суровлиев, старец благообразен. Той бе повдигнал глава да гледа връхлитащата върху него съдба с едно спокойствие, достойно за библейски времена.

Когато видя от първите сипеи на Кукла, превърнати вече в прашни вихрушки, размесени с огън, да пробягват надолу, приведени надве, с претрошени шишанета в ръка, някакви разкъсани и почернели фигури, които трябваше да бъдат въстаници, той стана, отърси пясъка от коленете си и съобщи своето решение да се смъкне по сипея надолу в Драгулин дол.

— Колкото и да е било невъзможно такова нещо в мирно време — каза той, — аз се надявам да стигна жив до поройното дъно, защото зная в кой двор наблизо са оставени два черешови топа… Ще отида да ги изкарам на бърдото Свети Спас и оттам възнамерявам да стрелям по неприятеля и да му попреча да слезе от Кукла.