Яна Язова
Бенковски (80)

6. Среща на бляновете

Когато Райна влезе в къщата на Искрьо Мачев, стори й се, че бълнува. Нейната същност на учителка и наставница в Пангюрското училище се смъкна от раменете й и потъна в земята под Искрьовия праг. Минало и сегашно се преплетоха и забъркаха в едно. Четено някога, слушано като приказка и мечтано ставаше действителност. Все едно бе дали тя се казваше Райна Попгеоргиева или Жана. Нямаше значение и това, че едната бе чела много книги, а другата подписваше своето име, като натискаше върху лист палец, натопен в мастило.

Райна биде въведена в това съдбоносно място. Тя не бе идвала други път, но й се струваше, че познава всяка педя, където стъпваше сега нейният крак.

Телохранители, наметнати с бели ямурлуци и с големи пушки в ръце, сновяха навред из къщата. Мълчаливи стражи стояха в напрегната стойка на своя пост и я гледаха с вперени очи. Тя никога не би могла да мине покрай тях, ако Искрьо Мачев не я държеше за ръка. Той спря пред една врата в дъното на коридора и я отвори.

— Водя учителката! — викна той на прага, като се изпъна по войнишки и очевидно се обръщаше към някое невидимо лице, което бе вътре.

— Да влезе! — чу се в отговор рязък мъжки глас, който прозвуча като неотменима заповед.

Цяла изпълнена с трепет и боязън при звука на този неповторим глас, Райна Попгеоргиева пристъпи прага, който трябваше да се превърне за нея в праг на живота й. Зад него оставаше всичко от нейната досегашна същност. Зад този праг тя трябваше да разбере, че заповедта на Княза да остави всичко и да иде при него е била изпълнена. Вън остана всичко, каквото тя бе учила и за което бе полагала неимоверен труд. Вън остана учителката Райна. Вътре бе влязло онова неспокойно младо момиче от нейното минало, което четеше житието на света Жана.

Пред нея тутакси се изправи рус, висок мъж, с красиво, уморено от нощно бдение и работа лице, което имаше строг и заповеднически израз. Този човек бе Княза. Той я погледна и тя разбра, че той погледна „онова момиче“. В строгите му очи се изписа изненада. Очевидно „князът“ бе чакал „учителката“, единствената жена в Панагюрище, прославена със своята ученост.

Претрупан с отговорни и спешни дела, преуморен от безсънни нощи, с нерви, напрегнати до скъсване от черното кафе, което пиеше чаша подир чаша, за да се държи буден и не се остави да заспива, този подиробед Георги Бенковски се готвеше да приеме учителката на Панагюрище, което значеше, че той се приготовляваше да изтърпи една неприятна среща, тъй като тази жена се славеше със своята ученост. Той се приготовляваше на тази среща не да разговаря, а да издаде своите заповеди. Но когато Искрьо Мачев въведе учителката в стаята, той бързо трябваше да промени своето намерение. Трябваше да промени и държанието си. Но как?… И той просто остана да я гледа ням и учуден на своето място.

Неговите преуморени очи бяха отвикнали от такава гледка. Той мислеше от месеци насам само за оръжие, за големите шишанета, които се тъпчеха толкова неудобно откъм цевта с барут, за белгийките, които се палеха с капсул, за ножовете на въстаниците, на които пишеше „Свобода или смърт!“, и за черешовите топове, от които бързаше да му се приготви цяла артилерия.

Той не бе помислювал през това време, че освен тия неща има на света и жени. Този свят за него се състоеше от въстаници, оръжия, война!… Той дишаше не въздух, а барутен дим. Слънчевата светлина бе светкавици от вистрели. Неговото бъдеще бе война, всеки негов жест — кръвопролитие. Смърт и разрушения бяха сегашните му мигновени сънища.

Какво да прави? Как да й заговори? Как да пристъпи към нея?… Той бе забравил дори и най-обикновените думи, които можеше да каже на жена…

В същия миг обаче той чу нейния нежен и малко уплашен глас, който се обръщаше към него с приетите думи:

— Кого имам чест да видя и откъде сте родом?

Изведнъж духът му се възвърна, той се окопити и дори помисли, че ще се изсмее на нейния въпрос, ако навреме не му дойде на ума, че така бе прието да се пита при среща с непознат човек. Райна веднага схвана неговото недоумение, а още повече и неговия присмех.

Смутеното й сърце лудо заби в гърдите.

В същия миг се чу глас, додето неговите очи гледаха спокойно и строго в очите й.

— Положително да ти кажа това, не мога — отвърна той. — Но приблизително: аз съм този, който знае всичко и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, тоест аз просто съм бунтовник, ако искаш и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци.

— Ти как можеш да стоиш спокойно в училището и да учиш децата, когато навред поробените от турчина народи около нас се бият на живот и смърт за свободата си? Не виждаш ли как нашият поробител се е разярил, как денем и нощем прекарва през нашата земя войска и топове и как се заканва да изтреби всички гяури в Отоманската империя? Не разбираш ли, че сега иде нашият ред! Спиш ли? Не видиш ли, че башибозукът от околните турски села се въоръжава срещу нас? Не видиш ли по колко товара барут минават катадневно по всички посоки край Панагюрище? Какви пушки им се пращат от Пловдив, колко патрони и ятагани? За кого са те? Не са ли да колят и убиват нас?… На основание на човешките права и религията ние сме длъжни да се обединим и в съгласие решително да браним живота си пред олтара на отечеството. Не е ли право това?

— Да, право е! — отвърна като ехо Райна.

— Като е така, то и ти си длъжна да помогнеш на своя народ! — завърши Княза.

— Какво мога да помогна аз, една жена? — запита го тя с тих глас, който едва излезе от пресъхналите й устни.

Княза изправи глава. Той бе забравил, че я повика тук, за да й даде своите кратки заповеди, а й отвърна с глас висок, но пълен с добрина и нежност:

— За тебе се говори навред, че в изкуството да бродираш с коприна и сърма като тебе нямало втора в цялата страна. Вярвам да си чувала, че тук, в Панагюрище, както и навред из Българско, всички се готвим за война. Всяка война си има своя войска, а всяка войска си има бойно знаме. Ти си определена да ушиеш нашето знаме!…

Княза не й предлагаше да облече войнишки дрехи, да препаше меч и да прогони турците от Балкана. Неговите думи, които изразяваха такава похвала, не й казваха: „Ти си предопределена от Бога да спасиш народа си!…“ — а само туй, което не по-зле можеше да свърши и всяка друга жена. Неговите думи изведнъж я отрезвиха и възвърнаха мисълта й към презвитера Нона, която бе сложила бродерията в ръцете й и с такава строгост я бе учила да бродира. С тръпки на ужас тя се сети за майка си, за нейното голямо недоволство и това я накара да отвърне бързо и плахо:

— Добре, но аз трябва да поискам съгласието на родителите си за такава работа.

Княза се усмихна, сякаш бе получил отговора на дете, но усмивката му бе кратка и студена.

— Днес вече никой не може да пита за съгласието на родителите си — каза той рязко. — Общото събрание реши ти да ушиеш знамето и ти си длъжна да го ушиеш! В противен случай, тоест ако откажеш, ще пусна куршума в челото ти още в тази стая. Сега сигурно всичко ти е ясно?

Райна го погледна, сякаш искаше да се увери по лицето му, че неговите думи са верни. Погледът му, бляскав и безпощаден, се впи в нейните очи. Тя наведе глава и отговори:

— Добре, готова съм да изпълня общата заповед.

— Тогава ела с мен! — рече Княза.

Двамата се изправиха пред иконостаса, където гореше кандило. Княза взе кръста, който стоеше пред иконата, изтегли сабята си и ги кръстоса пред лицето на младото момиче.

Тя погледна кръстосани над главата си оръжието и кръста, сякаш това бяха не истински знаци, а ония символи от нейната младост, по които летяха нейните момински блянове.

— Целуни кръста и сабята и повтори след мен: „Заклевам се!“ — заповяда Княза.

Райна се повдигна на пръсти и сложи трепетни устни върху острието на неговата сабя. С тази целувка тя не знаеше, че се обрича не само на бъдещата революция и не само на делото на свободата с целия си живот.

— Заклевам се! — тихо повтори тя.