Яна Язова
Бенковски (237)

29. Предопределение

В женското горно отделение на църквата „Свети Архангел“, при пълните с пексимет чували, навел над гърдите си старческа глава, отпуснал ръце в скутите си, седеше дълбоко замислен Иван Гинов.

Мъжете, млади и стари, се биеха под командата на неговия син Спас. Те бяха долу на мазгалите, пробити в черковните стени. Те пушкаха непрестанно срещу войници и башибозуци, които бяха навлезли вече в черковния двор.

Иван Гинов не бе потърсен за тази работа и не бе търсен вече от никого. През това време нито Спас, нито някои от мъжете имаха на ума си безполезния вече старец. Никой не се качваше горе в женското отделение да поприказва с него. Иван Гинов отдавна бе извършил своята работа, додето на свой ред те я вършеха сега.

Той бе изградил тази яка и несъкрушима черкова „Свети Архангел“, в която те сега имаха за свой дълг да отбраняват цялото население.

„За да съм я строил на такива здрави темели дълбоко в земята, за да съм правил някога стените й толкова дебели и каменни, че топът да блъска върху тях и никак да не може да ги разбие — казваше си той, — трябва да съм бил подучен от някого на такъв здрав строеж. Някой, който е съзирал бъдещето и че цялото наше население, подложено на изтребление, ще подири закрила под този покрив…“

В същото време и башибозушките главатари, като са гледали огнените кълба да отскачат с оглушителен трясък от стените на „Свети Архангел“, са казвали: „Ако мюсюлманското население още има да размислюва и да се колебае дали раите са готвили война срещу него или не, може да погледне оттука на тая черкова, която топ не може да разбие. И един слепец ще види, че това не е черкова, а кале!…“

В доклада си до Високата порта председателят на следствената комисия по въстанието Ел Саид Саадулах бей е писал, че в същия ден Решид паша поискал от Одрин да му се изпрати друг топ, от по-голям калибър: „понеже черковата се оказала много здрава и гранатите никак не подействали…“

Старият Иван Гинов слушаше ревовете на тия гранати върху черковните стени, които само потреперваха извътре, и размишляваше. Душата му се бе изпълнила със спомени, които го отвеждаха далеч в неговото минало, когато той бе едно твърде бедно човече, още младо и при това вече оженено.

В спомените му отново изникна онази паметна нощ, когато занесе у дома си намерените два товара злато, натоварени на гърба на едно магаре. Жена му Къта каза: „Това е воля Божия, Иване!…“

От този ден той стана най-забележителният от всички мъже в своя роден град. Никой не повдигна очи към неговото щастие, без да въздъхне завистливо: „Иван е роден с късмет!…“

Едва сега, доживял до една добра старост, Иван Гинов трябваше да види, че този негов късмет и това злато са му били дадени за изпълнението на необикновени и ужасни дела.

Не бе ли му дадено то, за да се въоръжи народът чрез ръката на неговия единствен син, и като се подигне на въстание да си нанесе безброй беди?… Не бе ли той причина да се избиват сега способните и здрави мъже, а жените и децата да бъдат клани като агнета?… Не бе ли всичкото му имане дошло, за да изгради тази черкова, а да види наоколо си в развалини цялото селище? Защо му бе дал средства да изгради тоя Ноев ковчег?… Трябваше ли да настъпи потопът, за да е имало нужда от него? Трябваше ли да настане войната и разорението, за да е била нужна крепостта?…

Защо до стари години и с такова нетърпение всемогъщият го бе карал да чака своя едничък син и наследник Спас, дали за да му се роди разпоредител на даденото богатство, извършител на промишлението, което се изпълняваше с такива неестествени и ужасни дела?…

Девети ден старецът продължаваше да седи на своето определено място върху чувалите с пексимет в горното женско отделение на черковата и да размишлява върху едно и също нещо, додето Спас продължаваше да се бие от укрепленията на Мавроги, местност, прочута със своя чернозем, в барикадите на пещерския път и реката, в яханата, в черковния двор и най-сетне бе дошъл и залепнал на мазгалите в черковните стени. Той не питаше вече: „Защо?…“

Хора, които дойдоха отвън, му казаха, че къщата му се е превърнала в развалини и пепелище, че яханата му е изгоряла, след като синът му заедно с въстаниците се бил в нея, и от куршумите покривът и стените й били станали на решето. Ала той нищо не проговори, нищо не пожали с думи. Сега вече знаеше, че пред лицето на оногова, който му бе дал средствата, за да си изгради къща и яхана, той нямаше повече какво да пита…

Една воля се изпълняваше сега, а средствата за това изпълнение са били вложени в ръцете на стареца не преди години, нито преди десетилетия, когато той е хвърлял своята копраля, играейки на копие с циганския бодил в Колеево. А преди много векове отдавна преминали върху земята, когато на същото място е имало някакъв каменен град, а онази голяма глинена делва, пълна със злато, е била заравяна в земята на Цинципарец.

Викове за помощ, писъци на ранени, ревове на разкъсани, гръмотевици, които се повтаряха от четирите каменни стени, землетръс, придружен с бучение, лютевина, размесена с газ, облаци барутен дим и пламъци, всичко това се изкачваше вече към черковното кубе, когато внукът му Рангел, запъхтян, мъничък, с лице, намазано от чернилка, с някакъв мръсен парцал на главата вместо кърпа, се показа на малката вита стълба, профуча край майка си, край братчетата си, край сестриците си, блъсна се в дядо си Иван и се пъхна зад чувалите с пексимет, където Кольо Делов бе завил с голяма козинява черга своите деца.

— Какво има?… Защо бягаш, Ангеле? — запита старият Иван Гинов с глас, в който трепереха страх, безсилие и старчески сълзи.

— Татко!… Татко иде!… — викна Рангел, като се мушна под чергата при Кольовите деца. Гласът му напомняше глас на птиче, което бяга пред буря.

— Боже!… — извика старецът това, което злощастният цар на Тива е викнал някога: „Щом съм останал жив досега, то ще да съм запазен за нещо съвсем ужасно!…“