Яна Язова
Бенковски (11)

11. Отмъщението на сестра Анисия

На другия ден, като прекосяваше двора да влезе в училището, Серафима се натъкна на сестра Анисия, която се приличаше на слънце. Тя бе седнала на края на една пейка и разтворила в черната си пола писмото, което Серафима й бе донесла с пощата от Тотьовото кафене.

Сестра Анисия повдигна очите си от писмото и я погледна с любопитство и нетърпение, сякаш искаше да й заговори.

Приятно е да държиш на скутите си едно писмо от близки хора, нали? — запита я любезно Серафима.

— Божке!… — възкликна сестра Анисия, като си мислеше за нещо друго. — Още като ми подаде плика, аз видях, че то е от брата ми Христофора. И как се уплаших, да знаеш!… Помислих си, като какво ли се е сетил току-тъй изведнъж за мене?… Да не би майка ми да е умряла?…

Тя замлъкна и не доизказа каквото бе намислила, защото в това време госпожа Евпраксия излезе от училището и се натъкна на сестра Теодорина, която миеше на припек белите си нозе в леген със слънчева вода. Своята малка слънчева баня тя бе наредила върху тесния каменен бордюр край стената на постройката.

Пак ли се миеш, сестро Теодорина? — запита госпожа Евпраксия.

Сестра Теодорина повдигна изпотеното си лице и се смути.

— Използвам слънчевата вода, госпожо — рече тя и се опита да скрие целия леген под дългата си черна пола.

— Наблюдавам те от някое време и се чудя — продължи госпожа Евпраксия, — защо ти тъй усърдно търкаш нозете си, а някой ден и по два пъти?…

— Мърсят се нозете, госпожо, нали стъпваме с тях?…

— Какво толкова ги мърсиш ти? — внимателно я погледна госпожа Евпраксия. — Тука няма прах, а всички ходим обути със здрави чорапи и плъстени обуща…

Сестра Теодорина разбра, че госпожа Евпраксия е сърдита, и още повече се изпоти, изчерви и сниши надве. В метоха тя бе влязла с пламенна вяра в сърце, поддържана с непрестанни молитви, които мърмореше под нос дори и през часовете, когато изпълняваше обикновените си домакински обязаности в манастира, а още и чрез строгото съблюдение на всички Божи и църковни наредби.

„Благочестива Теодорина“ я наричаха сестрите в метоха. Тя прави път на мравките, които бягат под чизмите на госпожа Евпраксия.

Някой дявол ти казва, че нозете ти са мръсни, затуй постоянно ги търкаш! — извика госпожа Евпраксия.

— Не, не, госпожо!… — уплашено запротестира „благочестива Теодорина“. — Нашият Бог е казал: „Да очистиш целия себе си, достатъчно е да очистиш нозете си… Когато нозете на човека са чисти, и цялото му тяло е чисто!…“

Госпожа Евпраксия остана да я гледа отгоре втрещена и смаяна.

— О, какво невежество, скрито в един манастир! — проговори най-сетне тя. — И затова ли те гледам, нещастнице, всеки ден да си жулиш ходилата?…

— Затова, госпожо!… — едва прошепна „благочестива Теодорина“. — Лошо ли правя?

Ами ти да не мислиш, че като са казани тия думи, някой си е имал наум за твоите крака? — запита госпожа Евпраксия. — Като е казано: „Чистете нозете си“ — това значи: „Чистете това, на което стъпвате, тоест чистете земята!…“

Сестра Теодорина слушаше и гледаше своята началница с такова явно смущение, като че ли слушаше гласа на някаква ерес.

— Нима аз наистина не съм се чистила досега? — запита тя плахо и с недоверие.

— Ако си надвивала страстите си и лошите си помисли, чистила си се — отговори госпожа Евпраксия, — но в легена ти си мила само нозете си!

Тя пъхна ръце в големите ръкави на расото си и тръгна с наведена глава. Старото й лице бе сгърчено от неудоволствие, когато сред двора се разнесе нетърпеливият вик на сестра Анисия.

— Госпожо! Госпожо! — викаше ниската валчеста жена, изправена до градинската пейка.

— Какво има? — запита госпожа Евпраксия, като се приближи. — Какво се е случило, сестро Анисия?

— Ах, госпожо, ето едно писмо, писано от моя брат Христофор — извика сестра Анисия, като вдигна писмото в малката си пълна ръка. — Научи се той да ме плаши и да ме огорчава. Само за проклетии се обръща към мене той. Само лоши новини ми носи!… Вие знаете навръх Нова година как пристигна с оная страшна вест, че Дякон Левски е хванат в проклетата Къкрина! Сега път в това писмо ми пише, че хванали Атанас Узунова, неговия заместник. Осъдили го на доживотна каторжна работа и го изпратили в Диарбекир!…

Тя заплака, но малките й кафени очички святкаха в любопитен поглед нагоре към остарялото и сгърчено лице на госпожа Евпраксия. Може да се каже, че тя я дебнеше и наблюдаваше, че тя бе дори доволна от нещо си, което прозираше през нейните сълзи.

Игуменията погледна нечетливото писмо на Христофора в ръцете й, погледна и нея, ала не каза нищо. Обърна се и като мина край Серафима, която стоеше отстрана, с тежки крачки влезе в дясното крило на метоха.

— Ти нарочно съобщи на госпожа Евпраксия за Атанас Узунова! — каза Серафима.

Сестра Анисия я изгледа с валчестите си очи, но се въздържа и се опита да протестира:

— Защо?… Откъде-накъде?

Серафима се усмихна със своята любезна усмивка, която този път бе твърде хладна. Откакто госпожа Евпраксия с публична проповед в църква изобличи сестра Анисия, тя бе твърде склонна да се мръщи на игуменията.

— Твоите думи се забиха като кама в ушите й — каза тя.

— Не вярвам — рече скромно сестра Анисия, като наведе валчестите си очи. — Тя не каза нито дума! Нито една думица!… Всички сестри са ядосани на нейното мълчание!… Нима тя наистина не знае?… Цял народ знае, а тя не?…

— Аз не съм й съобщила — отговори хладно Серафима.

— Хе, хе, то се знае… Затова сестрите се събраха и ми заповядаха: „Сестро Анисия, отиди и кажи!…“ И аз казах… Но какво излезе от това?… Моят наивен Христофорчо пише: „Отиде и нашият Атанас, нашият апостол, нашият герой!“… А тя дори не спря с една дума да ме запита как и къде е бил хванат Атанас Узунов и за каква народна работа е продал живота си!… Какво е за нея Атанас Узунов?…

Какво са милият Христофор и неговите другари?… Прах под нозете на Дякона!… Мрете в Диарбекир, мили наивни душици!… Мрете си!… Амин!

Като изпъчи топчестото си тяло, сестра Анисия се обърна и опъти към магерницата.

„… Какво е Атанас Узунов?… Какво са милият Христофор и неговите другари?… — продължаваха да звучат думите й в ушите на Серафима. — Прах под нозете на Дякона!…“