Яна Язова
Бенковски (236)

28. В двора на крепостта

Скоро и черковата „Свети Архангел“ се обиколи от всички страни с башибозуци. Те започнаха да пробиват дупки между тухлите и камъните на черковните дувари, да провират цевите на пушките си и да стрелят в двора. Други се нахвърляха върху старата дървена врата, залостена с големи камъни, но като не можаха да я изкъртят, затрупаха я отвън с греди, поляха ги с газ и ги подпалиха.

Пламна от всички страни и училището. Въстаниците, струпани на долните прозорци зад чувалите с брашно, и жените заедно с децата, които се криеха зад неговите горни прозорци, едва успяха да избягат и да се затворят в черковата.

Когато всички стени и покриви на Перущица представляваха вече само едно море от разлюлени пламъци, а всички улици — червени вълни от фесове и чалми, накървавени до дръжките ятагани и пушки с натъкнати на щиковете човешки глави, „Свети Архангел“ остана да стърчи сред това червено море подобно Ноевия ковчег над огнен потоп, една пещ, изпълнена с живи хора!

Изригванията на топа, които не преставаха да разтърсват каменните стени на опалената пещ, двойно увеличаваха тяхната горещина и я разбъркваха в опрашения въздух като огнен вятър.

Чешмата, единственият източник на прохлада и живот, бе останала на двора, оградените стени на който на едни места се къртеха с топори, на други места между тухлите и камъните се пробиваха мазгали за насочени пушки, които всеки миг се готвеха да изпълнят двора с градушка от куршуми. Неговата врата, затрупана с греди, полени с газ и вече запалени, нито можеше да се премине, нито можеше да се превземе.

В това време Рангел Витанов, който бе командвал 63 души в пети участък на Широкия път, е слагал в устата на синовете си Костадин и Никола по един куршум, за да разхлади подутите им и изсъхнали езици.

В черковата имаше обаче и такива 11 души, между които се намираха учителят Димитър Малинчов и 46-годишният син на хаджи Танко и хаджи Господина — Костадин, — които повече не можеха да търпят нито врелия въздух върху главите на децата си, нито жаждата в пресъхналите им гърла. Те грабнаха менци и стомни, отвориха черковната врата и се хвърлиха на бяг по пътеката към чешмата.

В това време дупките в оградата, съборени на няколко места с топори, оживяха. Те избълваха една червена вълна, която бе черкези с ножове между зъбите. Техните насочени напред пушки се изпразниха в залп срещу тичащите 11 човешки същества. Менците, надупчени от куршумите, стомните, разбити на късове, се изтърваха из ръцете, а водоносачите изпопадаха по очи и застлаха надлъж цялата пътека.

В същото време от черковната врата изхвръкнаха като две вихрушки двама млади мъже. Те размахваха ятагани в ръце и се нахвърлиха да косят червената сган, която бе нахлула с гърмене в черковния двор.

Единият от тях бе учителят Стоян Канев. Той току-що бе видял своя другар Димитър Малинчов да пада пронизан от черкезки куршум на пътеката за чешмата. Същата, която водеше към техния общ дом — училищната сграда.

Вторият бе Тодор Велчев. Ятагана си той бе купил миналия ден от дядо Къти. Пазарлъкът бе станал под черковната стряха до самия дъждовен улей.

Тодор Велчев си имаше хубава пушка-чифте, а на колана му висеше револвер, закопчан с кожени каишки, но за последния бой, който щеше да бъде ръкопашен, той си нямаше ятаган. И ето, купил си беше ятаган в решителния час.

Черкезите, които бидоха връхлетени изневиделица от двата ятагана, размахвани от две вихрушки, на които гневът, отчаянието и решителността отнемаха образите, още в първия миг обърнаха шарените си гърбове и едно изтръгнато от всички гърла: „Аман!… Бежте да бягаме!…“ — изпълни целия двор.

Които ги подложиха на ятаганите, се повалиха по очите си върху съборените дувари. Които успяха да побягнат, достигнаха през пожарището на Гиновата яхана до реката. Но там те бидоха пресрещнати, грабнати и понесени обратно от едно отделение редовни войници на Решид паша, които се бяха разгубили по плячка из пепелищата. Сега те настъпваха към черковата с щиковете си, нанизани на пушките, с мундирите си, обърнати на дрипели, по които се развяваха като малки жълти знаменца пламъчета от пожарите.

Тодор Велчев надникна през развалините на оградата и ги съгледа. Настъпваше някаква гора от наведени и насочени щикове, прииждаше море от развеяни и подпалени дрипи, нахлуваше буря от свирепи очи, остриета, пламъци, пушек… Такава се очертаваше последната битка с врага, за която бе купил своя ятаган.

В това време Стоян Канев биде ограден наведнъж от двадесет щика. Отпред, отзад и отстрани. Те го нанизаха като по даден знак и вдигнаха на възбог. Тодор Велчев за един миг зърна лицето му — пожълтяло от страдание над щиковете, очите му — умрели, езика му — прехапан от белите зъби… Това бе една мигновена картина, която му се мярна пред очите му, додето той с ятагана си трябваше да отбие стотина щикове, додето сам ставаше прицелна точка на толкова светкавици, додето сам още дишаше, бе господар на сърцето си, на очите си, на десницата си.

Когато тия двайсет щика се изнизаха от трупа на Стоян Канев и го оставиха без опора, той падна с цялата си тежест на земята, като веднага потъна в локва кръв, изхвръкнала наведнъж на силни струи от дупките на неговото тяло.

В това време обаче вратата на черковата за втори път се отвори и от нея излетяха навън с пушки в ръце приятелят му Тоно Пенов, Иван Хаджитилев с голямата пушка на брата си Атанаса и Шоков Иван, който на 25 години имаше вече славата на най-хубавия и най-буен младеж в Перущица.

Тия тримата, щом изхвръкнаха от черковната врата и загърмяха в гъстата тълпа на войниците, която се бе нахвърлила срещу неговия ятаган, бидоха последвани за чудо от две жени с отрязани коси, от две слаби и крехки девойки, Ана Райкова и Лика Стоянова, облечени в старите износени потури на братята си, с големи ятагани в ръце.

Тяхното явление бе тъй великолепно, че за един миг Тодор остана заслепен, усмихнат, честит…

Ана и Лика — излезли от становете си, оставил хурките си, с размахани ятагани в ръце!… Това бе наистина гледка, която заслужаваше усмивката на героя, заслепяването на гиганта, щастливия поглед на историята!…

В този миг той Ана и Лика поздравяваше. Честитеше им!… Ана и Лика — погрознели като две гарджета, изскокнали от разрушеното гнездо, паднало в комина, потънали в шаячените гащи на братята си, без дантелите си, без дългите си бели рокли, без везбите по блузите си, без златните нанизи по гърдите си, без обеците по ушите си, без герданите на белите си шии, с отрязаните си кичури къдрави коси под черни калпаци, с лицата си вместо с белило намазани с пушек и сажди, с клепките си опърлени, с очите си уплашени, с устните си, напукани от мъка и жажда, бездомни, осиротели, с ръце разтреперани, които размахваха ятаганите, когато в черковата имаше мъже, които намираха вече силите си за недостатъчни, подобно на две птички, които размахваха крилете си срещу ураган, незащитими, безпомощни, велики!…

В това време на двора бе паднал някакъв черкезин, затиснал раната на гърдите си с ръка, който зърна неговия поглед. Смъртта улавя такива блясъци, които заслепяват, слисват противника, правейки го да се усмихва, снимат оръжията му, обезоръжават го…

Този черкезин изтегли револвер от пояса си и се вдигна, подпрян на лакът. Но както бе застанал, тъй се и вцепени в тази Стойка, с раненото си тяло, изопнато наполовина с револвера си издигнат в здравата си ръка. Изведнъж горната част на тялото му олекна, с един удар нещо му бе отнето, нещо, което той бе свикнал да има винаги при себе си, нещо, без което той не можеше да диша, да мисли, да живее… Това бе неговата глава… Тя бе отхвръкнала заедно с аления му фес сред двора.

Когато неговият труп падна на земята и вече пълнеше под себе си локва с гореща кръв, това бе Ана, която гледаше слисано търкулналата му сред двора глава, ятагана си, който навреме бе замахнала, за да я отреже, и кръвта, която нейната слаба ръка бе проляла тъй изобилно…

В същото време обаче, когато Ана го бе избавила от черкезкия куршум, Тодор се видя обграден от войниците, от подпалените дрипели, от кръвясалите очи, от озверената гордост, оставила девет дни да бъде отблъсвана от единици, когато е била хиляди, да бъде избивана, клана, сечена не само от роби, а още по-срамно — от селяни!…

Той усети ятагана си размахван в едно пространство, около което се бе сгъстила гора от щикове, черна, бурна мрачна, готова да го обхване в своите гъсти клони, да го стисне в своите бодила…

В тази бурна гора от щикове, сред която той размахваше вече своя ятаган, се чу гласът на приятеля му Тоно, който викаше: — Дръж се още малко, Тодоре, ида!…

И той разпозна последователните гърмежи от неговите оръжия. Тоно се биеше и с пушката, и с револвера си. Той познаваше сухото и отсечено тракане. Заедно ги бяха купували и легнали един до друг в доловете и горите, заедно се бяха изучили да стрелят.

Но дошло бе времето да не могат вече да се доближат. Безброй железни острия пречупиха ребрата му като трески, изпълниха с огнени бодли гърдите му, увиснаха китките на ръцете му, лактите изхвръкнаха до раменете му, раменете му изхвръкнаха от плешките, превърнаха се в дреб червата му, пречупиха коленете му, двата стълба на живота му, пресякоха глезените му като два корена и целият ствол, надупчен, разкъсан, окървавен, се залюля и строполи на земята.

Между него и Тоно се бе образувало вече едно голямо разстояние, непреодолимо, каквото съществува между живота и смъртта.

Когато той видя Тоно разсвирепял, разчорлавен, изпотен, с очи изхвръкнали из орбитите, с уста, която бълваше пяна и проклятия, за да се носи като вихрушка към вратата, събрал всички войници пред себе си, той му извика с глас, в който агонията се бореше с приятелството:

— Тоно, не ме оставяй жив в душмански ръце!…

Работа, която бе вече извършена от щиковете на войниците.

Ала Тоно чу неговата молба. Това извикване на един понятен и за двамата приятели ужас, това помолване, по-страшно от най-кървавото задължение, решиха съдбата на Тоно.

Той остави гонитбата на войниците, на щиковете им, на подпалените им дрипели, които се нахвърлиха в реката, и се завърна в двора. Връщане съдбоносно и ужасно.

В пазвата си, както знаем, Тоно бе скрил два куршума. Първия за себе си, а втория, както бе казал: „За всеки случай“… Ето за какъв случай му е бил притрябвал вторият куршум, скрит в пазвата му… Ето какъв запас е носил той, какъвто всеки въстаник би трябвало да има…

Когато куршумът със сух и отсечен гръм прониза пърхащите още гърди на Тодора, той погледна в широко разкритите му, обърнати към него очи. В тях борбата свършваше заедно с всичко, което е било у него поглед, приятелство, любов!…

— За тебе съм го крил, Тодоре! — с плач извика той, но Тодор не можеше повече нито да му се отблагодари, нито да го похвали.

Тогава Тоно повдигна глава и видя, че войниците, които бе натъпкал в реката, се връщат заедно с ония гъсти и шарени, вмирисани на кръв, барут, пот и животинска нечистотия башибозушки тълпи, начело на които стояха черкезите. Тези, последните, идеха със синия си байрак, превърнат в полуизгоряла и опушена дрипа, който смешно подскачаше в ръката на някакъв гигант. Вместо чалма този гигант имаше здраво увързана и бинтована глава. Читаците и помаците, по примера на черкезите, носеха напред своите бойни знамена, станали на дълги накървавени ленти, с разпокъсан полумесец, а дългите им дебели пръти останали в ръцете им на някакви си одялани за трески цепеници. Пред тях на коне идеха техните военачалници.

Дружината от няколко смелчаци заедно с двете девойки, които бяха излезли подир тях с размахани ятагани, се беше прибрала вече в черковата и тъй като отвътре бяха съгледали новото нападение, което идеше откъм реката, черковната врата, набита от куршуми, от снаряди, къртена, ръфана, драна, без да бъде нейният стар изпечен материал уязвен по-дълбоко от новите оръжия на века, се затръшна и заключи пред него, като го остави вън.

Тоно се озова с мъртвия приятел пред себе си и с обкръжението на всички помаци, читаци и черкези заедно с прогонените в реката войници, които настъпваха в боен ред. Той изтича и се прикри зад олтарната стена.

Когато башибозукът се нареди със знамената си и започна да навлиза от всички съборени страни на дуварите в двора, Тоно помисли нещо ужасно. А то бе, че на Перущица, потънала сега в пламъци, на разрушените къщи и дворове, на войската въстаници, на хората от комитета, на затворените мъже, жени и деца в черковната сграда, които нямаха повече дом, огнище, родина, един само Тоно им оставаше! Едничък Тоно, който бе останал вън, за да ги защити!… Че само той можеше да предотврати сега нахлуването на врага в черковата!… Да се застъпи за тях!

Когато навлязоха в двора и прекрачиха към тялото на Тодора, башибозуците бидоха посрещнати от една вихрушка куршуми, които изглеждаха избълвани от сляпата, глуха и тежка стена на олтара.

Когато загърмяха напосоки и побягнаха навън, а оттам се обърнаха да разберат и добре да разгледат откъде им е дошла напастта, те видяха една човешка сянка при олтарния зид, очернена от барут, сажди, страдания, надупчена, вапцана с кръвта си, но все още на крака, да пълни с две ръце оръжията си, недействителна, потресающа, ужасна!…

Историята разправя, че учудени, възпрепятствани по такъв странен начин, нападателите се оттеглили към пътя и колкото сконфузени от своя неуспех, толкова и развеселени, посочили с пръст тази сянка на едного, който в същото време пристигнал начело на своята войска, наредена зад него в дълга черна колона.

Този, на когото посочили Тоно, бил Решид паша.