Яна Язова
Бенковски (242)

2. Задълженията на рицаря

Ако Васил Петлешков, полетял на гърба на своя Росинант към Брацигово, в полунощния мрак е бил един унесен от вихъра на мечтите си Дон Кихот с „кърваво възвание“ в ръка, то на сутринта, явявайки се в Брацигово, той трябваше да изтрезнее.

Селището бе вече будно и неспокойно. То го чакаше. То бе узнало голямата новина.

По какви пътища се разпространява по цялата земя, че някъде е избухнал ураган? Как се разнася вестта за изврелия на земята огън? Катастрофата праща ли свои вестители? Стихията има ли куриери? — Заплахата се носи по разтърсените области на въздуха.

По този път вестта бе стигнала от Панагюрище в Брацигово.

Ощастливеният да види пръв събитието в Панагюрище бе очакван вече с нетърпение, когато връхлетя с коня си сред малкия мегдан на родния си град. Този малък мегдан, определен да заеме почетно място всред великите показатели на световния напредък, бе Синджирли бунар. Мегдан, украсен в своята среда от старинен кладенец, забележителен с островърхия си покрив и голямото дървено колело, посредством което и с тежката дървена кофа водата се изчерпваше от дълбоките му, студени недра. Когато стигна до кладенеца, конникът се развика на всички страни:

— Бунт! Бунт!… На оръжие всички!

Брациговските къщи оживяха. Обитателите им само този вик бяха чакали, за да изскокнат на мегдана и се натрупат около него.

— Да живее България!… Да ни е честита свободата!… — завикаха юнашки гласове, а женски викове, примесени със сълзи, започнаха да се повтарят и да огласят целия мегдан:

— Доживяхме, Боже, да видим светъл ден!… Доживяхме!…

— Въоръжете се!… Всички във въстаническите си дрехи пак на това място да се съберем! — викна запъхтеният от вихрена езда конник. Той сви юздата на своя разпенен кон и полетя по страничната уличка, която го заведе у дома.

Клепалото от старинната черковна кула, извисено над мегдана, тържествено понесе своите звънливи ясни удари над цялото селище, което беше забръмчало като пчелен кошер. По вътрешните стени на тази кула майсторът бе вградил гледжосани гърнета с отверстия към вътрешността.

„За да предам сладкогласие на клепалото! — бе казал той. — И за да може неговият звън да се чува надалече, из цялата околност!…“

Той не бе мислил, че това клепало ще има да съобщи по-късно една потресающа новина не на „цялата околност“, а на целия свят!

Под неговите тържествени и ясни удари мегданът скоро започна да се пълни с млади и стари мъже във въстаническа униформа. По пътя те надяваха овчите си калпаци, с металически лъвчета на чело, или поемаха шишанетата си от ръцете на жените и децата, които ги придружаваха, припкайки край тях.

Не се мина много време, и край старинния кладенец игла да се хвърлеше, не можеше да падне на земята. Нежните плещи притискаха гърбовете на въстаници, облечени в зелени униформи. Децата писнаха и се покатериха по раменете на бащите си, за да могат да гледат какво става наоколо. Всичко живо, забръмчало под благословията на тържествения черковен звън, бе извило очи към страничната уличка вдясно, която извеждаше към реката.

Кой не знаеше двукатната ясносиня къща на Васил Петлешков? Тя бе край самия каменен мост на реката. Тя се синееше отдалече. Кой не беше влизал в неговата малка „спицерия“ с големия джамлък, който светлееше на долния кат на къщата?

От тази ясносиня двукатна къща край каменния мост на реката се очакваше да излезе сега вождът на въстанието Васил Петлешков. Той трябваше да дойде начело на събрания в пълен състав бунтовнически комитет.

— Ето ги!… Ето ги!… Идат!…

Най-сетне те изпълниха цялата улица. Напред пристъпяше знаменосецът с разлюления зелен байрак в ръка. След него тържествено се чернееха расото и калимавката на духовния пастир на разбунтуваното стадо. Неговото присъствие в бунтовния комитет, с кръст и евангелие в ръка, внасяше успокоение и порядъчност в атмосферата на въстанието, което по своето естество бе едно нередно и безпорядъчно нещо.

Съгласието на духовния пастир да излезе с бунтовниците означаваше в очите на паството одобрението и съгласието на Бога.

Но всички погледи — омаяни, възхитени — веднага бидоха грабнати от появяването на Васил Петлешков. Той идеше преоблечен във воеводските си въстанически дрехи, запасан с всичките си оръжия, начело на пъстроцветна свита от въстаници, облечени в зелени униформи, с прекръстосани бели гайтани на гърди.

— Да живее България!… Да живей!… Да живей!… — гръмна от викове целият мегдан.

Васил Петлешков, развълнуван, трогнат до сълзи от приветствията, които се отправяха към него, вдигна ръка за поздрав и я свали едва когато застана пред кладенеца. Стъпил на камъка, за да бъде видян от цялото множество, той се провикна над всички глави:

— Братя българи!…

Изведнъж буйната врява се преустанови. Приветствията замлъкнаха. Всички искаха да чуят радостното съобщение от неговата уста. Васил Петлешков бе единственият, който бе чул с ушите си гърмежите на пушките в Панагюрище!… Единственият, който бе чул прогласяването на въстанието от устата на Бенковски войвода!

— Братя българи! — повтори Васил Петлешков. — Въстанието, което готвим, вчера ненадейно се вдигна!… Нашите братя в Панагюрище и Копривщица вече гърмят срещу врага!…

— Да живеят!… Да живеят панагюрци и копривщенци!… Да живей свободата!… — гръмнаха отново всички гласове. — Да живеят!…

Чуйте възванието на апостолския комитет, което съм натоварен от Бенковски войвода да донеса и прочета пред вас! Обърнете внимание на неговите печати! То е подписано и подпечатано с кръвта на първите жертви на нашите врагове в Панагюрище.

Васил Петлешков вдигна високо „Кървавото възвание“ в ръка и го показа на всички страни, тъй че кървавите му печати да бъдат видени от всички присъстващи на мегдана, както и от множеството, изпълнило съседните странични улички.

— Смърт на тирана!… — завикаха френетически въстаниците. — Смърт на тирана!… Кръв!… Кръв!…

— Чети!… Чети възванието, Василе!

Но четецът дълго време трябваше да чака, додето тишината на мегдана отново се възстанови.

„Братя българи!… — започна той за трети път. — Всеки честен българин трябва да грабне оръжието в ръце… Нашите братя българи не трябва да се боят от смъртта!… Напред, братия! Вдигнете пушките в ръце, да се срещнем един други против неприятеля, да запазим своето отечество, да придобием свободата си! О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода! Чрез днешното си въстание ти ще добиеш свобода с бой и със собствената си кръв! Бъди юнак неустрашим, сражавай се, воювай геройски!

От днес, в името на българския народ, ние обявяваме пред целия свят, че желаем или свобода, или смърт на всичкото население.

Напред! Напред, братя!… Бог е с нас!“

Последните думи на възванието бяха произнесени с разтърсен от вълнение глас, с благодарствени сълзи в очи.

Виновник на това необикновено стечение на хора, виновник на това странно тържество, той бе доживял върховния миг на живота си. Този миг бе — осъществяването на бунта!

Мечтата се бе размесила с реалността. Въжделеният сън на свободата живееше на дневна светлина из улиците и мегданите на града.

— Братя!… — викна той. — Отивам да разнеса „Кървавото възвание“ и по други места!… Бенковски войвода ме е натоварил да отнеса възванието в Перущица, Кричим и Батак!…

Това бе извикването на Дон Кихот. В същия миг обаче той трябваше да види, че е дошло време да остави цвиленето на своя Росинант, да захвърли юздата му на врата, да се откаже от вихрената езда на мечтата и да се залови за своите длъжности.

Когато бе помислил да се понесе според бурния вятър на бунта към Брацигово, по негова заповед се бяха упътили вече в шест дълги колони селяните на шест съседни на Брацигово села. Натоварили на коли, коне и мулета своята най-добра покъщнина, повели едрия си домашен добитък за юларя, подкарали дребния с тояга, завързали хвъркатите си птици за ритлите на колите, покачили дребните си деца по раменете си, повлекли за ръце по-големите, това бяха селяните на Равногор, Радилово, Димитриево, Бяга, Козарско и Жребечко.

Тези шест големи, буйни, прашни човешки реки, размесени със скърцането на претоварени коли и мученето на едър рогат добитък, с крякането на кокошки и блеенето на овци и агънца, се готвеха да се влеят през шест различни места в Брацигово, да се разлеят по жилите му, да се разпространят по цялата му кръв, да се размесят с неговите жизнени сокове и да заемат целия му организъм.

Васил Петлешков усети как изпълнилите неговата заповед шестократно увеличават бремето върху неговите плещи.

Рицарят остави коня си. Прости се с него.

Дошло бе времето за домашно устройване на бунта.

Колкото и странно да е, но и въстанието трябва да си има своето хазяйство. Ако то не си устрои такова, ако човекът не намери покрив, а животното своето място в някой двор или улица, въстанието се превръща в недоверие, недоволство, несъгласие, бунт. Бунт срещу бунта!

Васил Петлешков бе разбрал това и веднага се залови за устройването на своето ново и голямо бунтовно семейство.

— Атанас Дуков! — извика той. — Вземи „Кървавото възвание“ и вместо мене иди да дигнеш на бунт Пещера и Батак!