Яна Язова
Бенковски (227)

19. Топ

Привечер, когато дъждът преваляваше, от камбанариите на двете черкови можеха да се наблюдават проточени от пловдивския път две призрачни редици, два табора войска, командвани от Решид паша. Те завиха и разпънаха шатрите си върху Куртовата ливада. Насипвани от дъжда, с коне, които отдалече изглеждаха до един сиви, към Голата горка заминаха два ескадрона кавалерия, всеки един от които возеше свое оръдие, по един топ.

Наблюдателите от камбанарията ги познаха по металическия блясък на дулата им, какъвто имаха и камбаните.

Рангел съгледа дядо Къти, който минаваше край черковата „Свети Архангел“ и го запита:

Какво е това топ, дядо?

— Нещо, което реве по-силно от сто пушки — обясни дядо Къти. — А ти накъде си помъкнал тази тежка чанта.

— Нося я, където ходи татко ми — отвърна Рангел и прибави гордо: — Пълна е с фишеци… Даде ги на моите ръце! Ако искаш да знаеш, аз бях на боя в Разановата сапунджийница. Когато се освободя малко, ще дойда да ти разкажа. Каква битка беше! Как викаха Адил ага и Смаил ага! Как ревяха и гърмяха помаците върху нас! Как цвилеха конете! Страх да те съземе!… Колкото куршуми съм видял, толкова водни капки кога вали, ти не си видял. Но други път!… Бързам да намеря тати в Горната черкова. Двайсет башибозуци простряхме на мегдана с нашите куршуми, броихме ги…

Той нарами тежката чанта и бързо се понесе по пряката улица към „Свети Атанас“. Още отдалеко тяхната къща му се стори тъй празна и глуха, каквито изглеждаха и съседните по улицата къщи. Без хората си, без тънките гласчета, писъците на заиграните деца, без мърморането и човъркането из градините на своите старици тия къщи бяха останали без душа. Животните им стояха изпокрити в оборите си, в кочините си, в курниците си, и те чувстваха изоставянето на дома, помирисваха дима от пожара, усещаха тревогата на хората и със своето изчезване от дворовете и градините взимаха участие в общия страх.

Шаро, който имаше службата да варди двора и пътната врата, го надуши отдалече, размаха опашка, изскокна от дивия храст край плета и с радостен лай се нахвърли върху него.

Рангел остави тежката чанта на земята, която бе намокрена от едва превалелия дъжд, и го прегърна за един миг, като го притисна на гърдите си кален, омокрен от дъжда, целия треперящ от радост.

— И аз съм сам — каза му той печално. — Но какво да се прави?

Скоро и двамата наистина щяха да узнаят какво значи да останеш сам в света.

Шаро се разлая още повече, ала в това време от всички баири отново прогърмяха пушките на башибозуците. Той млъкна, подви опашка и отново пропълзя под дивия храст, който си бе избрал за скривалище, като се обръщаше да види дали момчето следва неговия пример. Но Рангел бе грабнал вече тежката чанта с фишеците и летеше с нея към затворената черкова.

Старците пазачи го пропуснаха през задната малка врата, като я хлопнаха и залостиха с камъни. Дворът бе претъпкан с въстаници, тъй като жените и децата едва можеха да се поберат в черковата. Над главите им вече пищяха куршуми и се пукаха в черковните зидове, като къртеха мазилката и я преобръщаха в решето. Тънките куршуми на една черкезка конница, която пристигаше на червеникави коне откъм Беглишкия харман, се отличаваха като пищялки между тях.

— Додето се питахме защо иде войската на Решид паша, да ни бие ли, или да ни брани, ето й отговора!… — издигна се от средата на двора гласът на Стойчо Манастирски. Той бе избягал заедно с шишането си от манастира „Свети Тодор“, когато го видя обгърнат в пламъци. За Стойчо Манастирски^[1] се разправяше, че всяка пролет излизал от манастира и отивал да се губи по незнайни работи из Балкана. Още тогава той имал шишането си, а съвсем не бил си го купил за въстанието, което го заварило тая пролет. За него се разправяше още, че когато вървял из гъстата папрат около манастира, да пробягал заек, от сто крачки го улучвал.

Тоя манастирски слуга не беше перущенец, ала се знаеше и познаваше от всички перущенци.

— Помаци, читаци и черкези, всички са се нагласили да си покажат юначеството пред Решид паша! — викна той, като запрягаше шишането си, и се впусна към дувара, откъдето се чуваха гласовете на черкезката конница. — Да му покажем и ние нашето, братя!…

В същия миг върху дувара, на който залегна Стойчо Манастирски, се издигна цяла стена от пукотевица, от искри, които бяха куршуми, от пламъци, които бяха барут, от димове, които бяха огън и прахоляк. Всичко това бе размесено с писъците на жените и децата, които се чуваха откъм черковата, през отворите на която черкезките куршуми преваляха като градушка. Врявата отсам стената, която правеха защитниците в бързината си да се изпреварят на мазгалите, се разбъркваше с чукането на желязо в дуварите при къртенето на нови мазгали от нетърпеливите, с писъците и стенанията на ранените, които падаха сред двора, и ревовете на връхлитащите черкези отвън, заглушавани от зловещото цвилене на техните обучени да се радват на гърмежи коне.

Рангел се захлупи по очи върху пълната с фишеци чанта. Когато ги повдигна, той, цял разтреперан, видя на високия бряст край Малиновия харман покачен един черкезин, видя пушката му насочена към двора на черковата, която избираше за жертви само въстаници. Видя Стойчо Манастирски да се прокрадва с шишането си бързо-бързо покрай стената към бряста. Видя как го вдигна нагоре и гръмна… Черкезинът с разперени ръце се откъсна от високото дърво, полетя като птица и пухна на земята, където се разби.

— Седмина се повалиха от неговите куршуми, а ние да не се усетим откъде иде напастта! — викаха старците и възхваляваха Стойча Манастирски, когато той бежешком се връщаше на своята позиция към пътната стена.

В това време и черкезите бяха отстъпили към Мавроги, като продължаваха да стрелят отдалече върху пътя. Нямаше излизане на никого, ала Спас Гинов не се намираше никакъв в черковата „Свети Атанас“, нито между въстаниците в двора.

Рангел се спусна към малката задна врата, която старите защитници пазеха с брадви и ножове в ръце.

— Пуснете ме да изляза веднага! — замоли се той. — Отивам при баща си да му занеса фишеците! Пуснете ме, додето не са загърмели отново!…

— Къде ще отиваш бря, момче! — извика дядо Райко, който стискаше в сухата си ръка истински ятаган. — Не виждаш ли че нещо лошо се готви за цялото ни село? Я по-добре побегни, че се скрий при жените и другите деца в черковата!

В това време именно се раздаде гласът на топа, „колкото сто пушки събрани наведнъж“ — както бе казал дядо Къти.

— Чуеш ли? — викна старецът, додето всички се оглеждаха коя страна се е ударила.

Рангел грабна чантата с фишеците и не видя как прелетя заедно с нея през черковната врата.

Когато се разбутваше да се намести по-навътре между жените, втори рев, който се разрази в самата му глава, го оглуши, зашемети и хвърли на пода. Товарът в ръцете му олекна, ужасен писък, задавен от огнена вихрушка, от прах и парчета мазилка, от съборени стени и тавани, преобърната в буря, грабна, замота и повлече навън всичко живо, което се бе натъпкало в черковата. Вихърът изхвърли вътрешността на сградата в двора. Тъкмо голямата черковна врата, през която бе влязъл, бе ударена от топа и разбита на трески.

Рангел грабна чантата с фишеците, но тъй като краката му трепереха, а ръцете му бяха пресечени, тя му се стори един невероятен товар, който той едва довлече до изхода и остави зад купището трески и греди на разбитата врата. Увлечен от потока на всички деца, които, обезумели от ужас, с писъци и плачове тичаха и викаха своите майки, той побягна навън.

Зад гърба му след едно трето изригване рухна артиката на храма. Целият двор се изпълни отново с бурята на разрушението, което въртеше в себе си прах от зидария, мазилка, тухли и камъни, размесени с пламъци и гръм.

Източният зид на оградата, който извеждаше на пряката улица към черковата „Свети Архангел“, бе тъй висок, че никой не можеше да го прескочи, ала най-яките от въстаниците вече пробиваха голяма дупка в него. През нея се промъкнаха и побягнаха навън най-дребните жени със своите деца. Те газеха по жарава и съскащи по земята пламъчета, които застилаха едно голямо пространство около черковната ограда.

Башибозуци, навалели от всички страни, придружаваха вече гърмежите на топа със своите дългобойни пушки.

Превърната в клокочещ вулкан, след по-малко от час горната черкова „Свети Атанас“ нямаше да бъде повече на земята.