Яна Язова
Бенковски (33)

8. Омагьосаната къща

На другия ден „Господинът от Денизли“ изчезна от града. Никой повече не го видя и не чу нищо за него. Неговият голям магазин на пазара остана затворен за няколко дни, а любопитни купувачи напразно надзъртаха в неговия опрашен джамлък.

Отначало помислиха, че той е отишъл да купува стока в някой по-голям град, което той не бе вършил досега, защото си имаше за закупуване на стоки свои слуги, но какво друго можеха да мислят те? Как другояче можеха да скъсят времето на очакването? Една голяма част от гражданите трябваше да си дадат сметка, че „Господинът от Денизли“ е играл една значителна роля в техния живот. Търсеха го бейските синове само да го зърнат отново да се извие сред мегдана като вихрушка на гърба на своя черен кон със златната пендара на гърдите, върху която имаше надпис: „Машалла на ездача!“… Те бяха османлии и обичаха до полуда такъв салтанат.

Търсеха го клиенти, защото неговият дюкян им предлагаше онова, от което имаха най-много нужда, и там биваха обслужвани бързо и мълчаливо, тъй че в Денизли никой не можеше да види и узнае покупките на другия. Търсеха го погледи на жени, дори и на ония, които гледаха под яшмак, защото женското сърце се чувства слабо без опора, ако няма къде да отиде да се нагизди.

Колкото повече се бавеше да се върне „Господинът от Денизли“, толкова по-зле се чувстваха хората в града. Чудеса започнаха да се разпространяват за неговата мъжественост, красота и несметни богатства.

Нима той наистина бе отреден за един търговец в Денизли? Личеше ли по него такова нещо? Наистина Денизли е голямо средище на една богата област, но къде е той? Не е ли загубен из вътрешността на Мала Азия? Няма ли градове много по-достойни за такъв човек? Разбира се, че има. Градове на много по-добро място, на кръстопът и на желязна линия, а имаше и други — пристанища, много повече сгодни за търговия. Някои си припомниха, че „господинът“… казваше да е дошъл от Истанбул! Да!… Той бе достоен за този велик град!

И тъй, ден след ден, гражданите на Денизли започнаха да разбират, че са изоставени.

Една утрин някакъв чужденец отвори „Магазина за всичко“, който се намираше на пазара. Новият търговец веднага започна да продава опрашените вече стоки. Той бе един възрастен и намусен мълчаливец, който се препоръча за влах от Плоещ, но по черната кожа на лицето му и по неспокойното му държание на едно място, можеше да се вземе и за друга порода. Той се потеше страшно, когато обслужваше клиентите, вършеше работата си тромаво, с неохота и понякога, ако изговореше някоя дума, тя бе проклятие към търговската работа и горещината.

На всички въпроси къде е отишъл стопанинът на магазина и няма ли да се върне той отново да поеме своята работа, новодошлият отговаряше на един несносен турски език, че е купил предприятието, а не продавача и къде е отишъл той, не знае.

През време на неговия кратък престой в „Магазина за всичко“ стоките се развалиха и овехтяха, сякаш самото дихание на влаха ги погуби.

„Един селяк се е навлякъл в коприненото гнездо на султана!“ — говореха вече старите клиенти в Денизли и сърцето им се късаше, когато помислеха да отидат в дюкяна на „господина“, нещо, което твърде неотдавна им бе доставлявало такава голяма радост!

Само една Сурея, хубавата дъщеря на Мокгохора, дохождаше всеки ден да пазарува от него. Така бе свикнала тя. Но нейните лири не можеха да спасят новодошлия влах. Купувачите всеки ден редееха и в скоро време дюкянът съвършено опустя.

Когато един ден влахът го затвори и напусна града, никой не се учуди защо е направил това. Никой не му стисна ръката за сбогом и никой не го проследи с очи, да го види накъде отива.

Този ден Сурея се изправи пред затворения дюкян и с широко разтворени очи погледна изпразнения джамлък. Слънцето приличаше и хвърляше блясъци в златните мъниста, които бяха нашити върху нейното розово фесче, и в златните гривни, които подрънкваха на двете й тънки ръце до розовите й лакти. Тя наведе печално глава като цвете, което вехне, и тръгна през пазара към една позната уличка. Черните й лачени чехлички меко потропваха, а златото по нея издаваше равномерно звънтене. Жива душа не се мярваше на пазара, защото само в пазарен ден жителите на Денизли не се боеха от убийствената горещина на слънцето.

Сурея измина няколко улици и влезе в малката уличка на сляпата стогодишна Титигата. От двете й страни, клекнали в слабата сянка на стрехите, седяха с кръстосани нозе мъже с дълги бради и съвсем голобради, защото всяка възраст иска да спечели съдбата на своя страна, а не знае как да стори това, тъй като и най-дългата житейска опитност не може да научи човека да я познава. Тези мъже, млади и стари, еднакво загрижени за своето утре, чакаха ред и за разтуха пушеха тютюн през чибуци, лули и наргилета. При старата Титигата всеки трябваше да дойде въоръжен с голямо търпение. Често пъти мъжете оставаха да пушат в тази уличка до полунощ, като гледаха едрите звезди на небето и се мъчеха да предугадят пророчеството на страшната магесница.

Когато Сурея мина край тях, те я изгледаха с алчни погледи, но не пошавнаха дори от мястото си, защото всеки пазеше своя ред и бе твърде загрижен за своята съдба. Златната дъщеря на Мокгохор бе за тях, гонители на по-малкото земно щастие, като една от ония големи звезди горе на небето, които гледаха клекнали от малката уличка, когато се случеше някоя вечер да закъснеят пред вратата на Титигата.

Сурея мина край тях и се показа на улицата, в която бе дебнала много вечери край една заключена врата. Когато я наближи, тя изтръпна от лошо предчувствие и се затече да се увери дали вижда добре. Днес къщата бе отключена. За първи път и двете й железни врати — тази на къщата и по-голямата на градината — бяха широко разтворени. Такъв бе обичаят, когато една къща бе свободна да се отдаде под наем. От сутрин до вечер желающи и любопитни можеха да влизат и излизат през нейните широко разтворени врати, наблюдавани само от един мълчалив пазач. На видно място се поставяше върху табелка името и адресът на хазяина. Всеки, който харесаше къщата, можеше да отиде на този адрес и да се пазари с него.

Черните лачени чехлички на Сурея изтропаха в глухото преддверие. С ръце, пуснати от двете страни, тя тръгна да пристъпя по тежката персийска пътека на коридора, който водеше към широките празни стаи на първия кат. Той си беше отишъл, като бе отнесъл всичко свое, тя виждаше това. Но той не си беше отишъл спокойно, а бе грабнал всичко и изоставил къщата. Ненадейно оставената къща се познава веднага по своята разхвърляна душа. В нея витае съществото на изчезналия. Остатъци от неговия въздух, части от неговото невидимо облекло, от неговия глас се носят като разпокъсани из напуснатите стаи и коридори.

Сурея влезе във всяка стая и с ръката си попипа дръжката на всяка врата. Тя се качи и прегледа стаите и на втория кат.

Мълчаливият пазач я пресрещна на широкото стълбище.

— Кога се е изнесъл този, който живееше тук? — запита глухо тя.

— Не зная — отговори пазачът, като я отмина.

Когато се увери с очите си, че къщата е наистина опразнена и се дава под наем, Сурея слезе на долния кат и се показа в градината. Чехлите й оставиха меки потропвания, които се понесоха в празните стаи и коридори.

Вън тя застана пред кипарисовата горица и разгледа земята наоколо. Макар и да бе копала в тъмнината, тя лесно намери мястото на една малка дупка, върху която пръстта бе още рохкава. Тя я разрови с пръст и от дупката извади едно малко нещо, което през онази нощ бе заровила с безумни надежди.

Сурея се изправи и го погледна. Това бе една малка восъчна фигурка, която представляваше две човечета. Тези човечета се държаха за ръце.

Майка Титигата ги бе направила за нея пред очите й, като извади восъка изпод неподвижното си седалище, размачка го и плю в него.

„Едното човече си ти, Сурея — бе казала тя, — а другото е твоят любим.“

След туй намаза човечетата с някаква смазка и преплете ръцете им. Когато й подаде тази странна вещ, тя й рече:

„Иди и ги зарови в земята на неговата къща! Додето живее в нея, той ще бъде привързан към тебе с лудостта на една страшна сила!“