Яна Язова
Бенковски (7)

7. Новата госпожа Евпраксия

Когато напусна килията на болната старица, госпожа Евпраксия се отправи към стаите на класното училище. Изведнъж из отворената врата на една килия по нейния път се раздаде голяма врява. Тя позна гласа на сестра Рахила, която крещеше и се запинаше от ярост. С гръб към вратата, готова всеки миг да изхвръкне навън, стоеше сестра Митродора и само току повтаряше, слисана от бурята, която бе избухнала в килията на сестра Рахила.

— Ама чакай, спри се бе, сестро!… Какво толкова е станало?…

Госпожа Евпраксия сякаш виждаше свъсеното лице на сестра Рахила в полутъмната килия. Още когато постъпи в манастира, преди петнайсет години, тя обичаше да се сърди за каквото и да е. Тя улавяше най-дребния повод, диреше най-малката причина, за да отвърне и да ухапе с езика си. Сестрите започнаха да се боят и да странят от нея, а госпожа Евпраксия я съжаляваше. Защото колко нещастна можеше да се чувства сестра Рахила, която толкова години никой не бе видял в добро разположение на духа!…

Тя живееше в това райско гнездо със сключените вежди на мъченица, която изплащаше на туй място неизповедими грехове. Наистина работеше от сутрин до вечер в тепавицата на манастира и нейният труд не бе по-лош от труда на другите сестри, но тя вършеше тъй, както Сизиф е качвал своя камък на планината, за да го отъркули от върха. Тя работеше своята работа като проклятие.

Госпожа Евпраксия отдавна си имаше на ума за нея и сега, в когато я чу да се заканва и да крещи на сестра Митродора, реши да вземе сестра Рахила от тепавицата, да я постави на друга, по-добра за нея работа и да се помъчи да се споразумее с нейното лошо настроение.

— Но разбери, сестро Рахила — възмути се най-сетне сестра Митродора, — аз може да съм била малко нервна и да съм прибързала, но…

— „Нервна“ ли го наричаш ти това? — викна още по-силно сестра Рахила. — Ти не си нервна, а си зла като кучка!

Госпожа Евпраксия решително пристъпи към отворената врата на килията и се възправи с целия си ръст пред двете сестри, които извикаха и веднага занемяха. Не толкова срам, колкото уплаха се изписа по лицата им. Как щеше да постъпи сега тя? Ако бяха по-млади, сигурно щеше да им зашлеви по една тежка плесница през устата, защото не търпеше никакви свади в метоха.

— Сестро Рахила — каза тя гръмогласно и хладно. — Знаеш ли какво е казал пророкът на нашите врагове?… „Най-доброто питие на света е лошата дума в устата на човека, която той е преглътнал!“

И като се обърна с прискърбно лице, тя си отиде от тях.

Двете сестри се спогледаха примирени пред общото нещастие.

— Ами сега? — едва пришепна сестра Митродора.

— Аз получих вече своето наказание! — отвърна сестра Рахила.