Яна Язова
Бенковски (205)

16. Последното убежище

На дъното на този клокочещ вулкан, какъвто представляваше вече от себе си малката, заградена отвред с високи канари манастирска долина, дълго време останаха да се лъщеят между катранените пушливи облаци и огнени вихрушки, като три златни звезди, трите кубета на черковата „Свети Архангел“. Нейният патрон, сбратимен с войната и войнствата, сякаш никак не се боеше от разрушителната стихия, с която двете оръдия сееха смърт и унищожение около него.

Тъй мислеха вероятно и двете черни фигури, единствените, които по това време бяха намерили прибежище в неговия кораб, останал като Ноев ковчег сред огненото море на потопа. Те бяха залегнали като две черни купчинки под неговия образ, изрисуван с блажни бои върху полираната повърхност на един камък, поставен високо в артиката на западната стена.

Черкезки куршуми, които бяха минали през строшените прозорци на източната стена, се бяха забивали в полираната повърхност на каменната икона, бе ни най-малко да повредят свещения образ.

Тия две верующи души, които бяха прибягнали да намерят спасение при светеца, тия две купчинки черни дрехи, струпани в подножието на артиката, едничките, които между толкова самоотвержени и храбри воини се бяха сетили да подирят закрила при вожда на небесното войнство, бяха майката на игумена Пахомия Гана Стоянова и нейната прислужница Пена, която бе дошла да слугува в манастира от село Върпища.

Всред настъпилата решителна битка никой не си спомняше за тия две жени, попаднали сред мъжката обител, орисани да станат пътнички в продънен кораб сред бурното море, домакини на дом, обхванат от огнени стихии, жителки на полесражение, удостоени да изтърпят подвига на най-коравите воини. Кой можеше да ги прибере в часа на тяхното изпитание освен най-силният?

И те не се бяха излъгали в него. Той наистина ги защити.^[1]

Когато една светкавица влезе и в Божия дом, когато землетръсът разтърси артиката, когато гърмежът зашемети и оглуши двете жени, а трите кубета рухнаха върху черковния под, като разпръснаха навред превърнати в хиляди късове своите позлатени покриви, двете жени останаха да лежат непокътнати в неговото подножие.

Те се намериха под открито небе. В праха, който бе останал да се вие върху развалините на храма, сияеше само образът на светеца, който ги бе запазил.