Яна Язова
Бенковски (1)

1. Изоставеното убежище

Силен сняг валя три дни и три нощи върху Горния метох в Калофер. На третия ден храмът „Въведение на Света Богородица“ изглеждаше потънал в дълбока пряспа. Остатъци от нея отрупваха островърхия покрив на зида и триъгълната керемидена шапка над входа.

Монахините се намериха в метоха като погребани в дълбок сняг. Мълчаливи и посърнали, те излизаха от килиите и прекосяваха двора по няколко наведнъж, а в малката стаичка при портата дежуриха заедно по три сестри.

Обесването на Дякон Левски бе съобщено в метоха от външни лица. Госпожа Евпраксия още не се бе върнала от своя последен излаз. Бе изминало цял месец от последната вест, която бяха научили за нея.

Смутени и развълнувани, по пет и по десет накуп, сестрите на Горния метох си проправяха пъртина в дълбокия сняг, който бе навалял върху земята, и отиваха в града за новини. В такова време рядко пристигаха пътници от други места и пощата, която идеше всеки четвъртък, носеше твърде малко писма.

Това, което се говореше за госпожа Евпраксия в града, бе незадоволително и пълно с противоречия.

Някои твърдяха, че игумения Евпраксия се намирала, изправена в целия си ръст, върху градския ров, когато бесили Дякона. Жена с нейните огромни размери и такава, каквато била почерняла и страшна, всички можели да забележат отдалече.

Разправяха още, че нея съгледал Апостола, когато извикал с цял глас: „Братя българи, наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди…“

Знаеше се колко силно го обичаше игуменията и че с тия думи нея той искал да утеши.

Когато увиснал на бесилото, а циганите започнали да замерят с камъни неговия труп, всички българи се разбягали де кому видят очите. Останала върху насипа само игуменията. Тя гледала обесения и заплакала. И дълго време стояла върху градския ров и плакала, без някой да посмее да я приближи.

Други разправяха, че заради нея именно синът на Ботьо Петков, поетът Христо, съчинил във Влашко някаква песен за обесването на Васил Левски, в която се казвало:

О, майко моя, родина мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

………………

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

затуй, че ти си черна робиня,

затуй, че твоят свещен глас, майко,

е глас без помощ, глас във пустиня.

 

Плачи! Там близу край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Това нещо Христо Ботев написал за игумения Евпраксия, която стояла върху градския ров и плакала пред бесилото на Дякона.

Други бяха дошли от София и казали:

— Идете да приберете своята игумения! Едни бедни хорица от последните къщурки на града се грижат за нейната помрачена душа. Тя не знае къде се намира, нито може да каже коя е, но по нейната осанка всички разбрали, че тя не е от просто потекло и от някой манастир от по-долна ръка. В джобовете й намерили злато. По някаква връзка ключове, свързани с марка и щемпел, разбрали, че голямата калугерка е от Горния метох в Калофер. Разпитали хора от града и се оказало, че игуменията на Горния метох Евпраксия била изчезнала…

Сестра Ефросиния, натоварена от съвета на монахините да издири и доведе госпожа Евпраксия, на часа замина за София. Тя намери бедната къщурка, току срещу бесилото, на което бе увиснал Дякон Левски. Бедните стопани, старец и старица, наистина бяха приимали в своя дом една такава голяма и стара калугерка, която дълго време стояла на студа върху градския ров. Но това било отдавна, когато бесили едного българина, за когото се говорело, че искал да стане султан.

След като го обесили, голямата калугерка продължавала да стои върху градския ров. Дошли най-сетне властите, свалили обесения и го откарали в една проста талига. А старата калугерка продължавала да стои върху градския ров. Тя била съвършено премръзнала, току-речи, почерняла от студ, но нито се помръдвала от мястото си, нито знаела какво да прави и къде да иде. Тогава милостивият старец отишел при нея и като я хванал за ръката, казал й с почит: — Света майко, гледам те, часове стоиш тука… Ти ще премръзнеш. Ела, поогрей се в моята къщица! Тя е тук, съвсем наблизичко. Ела и се поогрей край моето огнище, света майко!

Старата калугерка като че ли се събудила, но не отдръпнала ръката си, а покорно тръгнала подир добрия старец. Влезли в къщицата и тя седнала край огъня. Напразно я питали и разпитвали за всичко. Тя не проговорвала, като че ли била сляпа и глуха. Неподвижно гледала в огъня и мълчала.

По едно време, когато навън вече било дълбока нощ, тя се раздвижила, бръкнала в дълбокия вътрешен джоб на расото си, извадила една голяма златна пара и я подала на стареца.

— Вземи — казала тя, като се изправила до тавана. — Кажи: „Бог да прости!…“

Тя си отишла веднага, без да ги погледне, без да каже дума повече.

Сестра Ефросиния веднага се върна в Горния метох и разправи всичко, което бе чула в малката къщица край София. Съветът на монахините се събра на заседание и още веднъж изслуша нейния доклад.

— Те са я убили! — изплака Младата Макрина, която имаше последен глас в съвещанието, но затуй в житейските работи нямаше по-опитна от нея в манастира. — Видели са, че има злато, ограбили са го и са я убили!…

Сестра Ефросиния не се съгласи с нея, защото тя бе видяла с очите си добрите и незлобиви старци, които й бяха разказали от сърце всичко и бяха й показали като светиня златната пара на игуменията.

При това един нов слух се беше прибавил към старите, че някои хора срещнали игумения Евпраксия зад граница. Сестра Серафима пък от своя страна остана несъгласна с тоя слух. Ако госпожа Евпраксия бе отпътувала зад граница, за това щеше да й бъде нужен паспорт, който тя можеше да получи само с нейна помощ от австрийския консул.

Но дали игуменията бе зад граница, или в пределите на страната, за монахините в Горния метох тя без вест бе изчезнала и тяхна длъжност бе да съберат силите си и да организират ма нови основи своя живот и общежитието.

И тъй една вечер съветът ма монахините отново се свика на заседание. Всички знаеха, че тази вечер ще се избира нова игумения на Горния метох, тъй както е била избирана за игумения монахинята Рапсимия, когато в 1740 година игумения Мария се представила… Теоктиста, която огради метоха със здрави зидове и високи порти, когато починала Рапсимия… Исидора Калдарова, когато умряла Теоктиста, и подир пет години монахинята Минодора от Бенчовци, която направила килиите към дола и общата килия, трапезарията, магерницата и стаята за гости… и на 14 януари 1852 година, когато игумения Минодора умряла, избрали за игумения Евпраксия. Оттогава са изминали 21 години. Трябваше ли тъкмо игумения Евпраксия да изчезне тъй безследно за общежитието на Горния метох, след като го беше управлявала до пълния му разцвет цели 21 години? Всички сестри, събрани в съвета, мълчеха. Всички бяха покрусени. Всички стояха с наведени глави. Никоя не смееше първа да се повдигне и да заговори. Никоя не смееше да погребе приживе игумения Евпраксия с някоя дума.

Те стояха с наведени глави и мълчеха, въпреки, че със своето мълчание потъпкваха строгия закон за манастирите от 1732 година, който им повеляваше да си изберат незабавно нова духовна майка.

В това време сестра Ефросиния, която не бе престъпвала никога манастирския канон, стана от пейката и каза с глас, в който имаше молба:

Предлагам да почакаме още малко!

Всички сестри сякаш ожидаха само такава дума, за да скочат на крака и да си отдъхнат с облекчение.

Права си! — казаха те, като искаха час по-скоро да разтурят това злокобно съвещание. — Нека почакаме още малко!…

И дните затекоха отново, пълни с напрежение и очакване. Валяха и валяха снегове… преспи покриваха манастира.

И ето какво се случи в един такъв ден, студен и отрупан със сняг. Откъм портата се раздаде сърцераздирателен писък на една от дежурните сестри.

Всичко, което живееше под расо в манастира, захвърли дневното си занимание, изхвръкна от килиите и се спусна към външната врата. Госпожа Евпраксия ги бе приучила да се събират с най-голяма бързина при нужда и да действат решително и в групи. Началниците на групите първи тичаха към портата, като свикваха монахините към своята група.

Портата зееше полуотворена. Дежурната сестра, която бе надала сърцераздирателния писък, бе останала вън.

Серафима, подпомогната от групата на сестра Ефросиния и от своята група, в която влизаха най-младите и енергични монахини, изгреба снега, паднал върху отворената порта от нейния триъгълен покрив, и я отвори като вихрушка.

Пред вратата стоеше изправена госпожа Евпраксия!…

Дежурната сестра Евдокия лежеше примряла в нозете й.

— Стига, стига, стани, сестро Евдокия!… — каза тихо госпожа Евпраксия, като се стараеше да внесе спокойствие между сестрите, които изпълниха цялата порта. Всички се мъчеха да й отворят път, да я въведат в манастира и да я приемат с нужното за нейния сан достолепие, но просто се завличаха като вълни около нея. Искаха да я приветстват, но не можеха да сторят това, защото всички ридаеха. Тези жени приличаха на обезумели. Техните викове показваха, че досегашното им мълчание е било страх, техните плачове показваха, че досегашната им твърдост е било отчаяние.

Трябваше само да видят своята госпожа Евпраксия, за да се развърже у тях възелът на страха и отчаянието, за да могат те да се развикат и раздвижат, като оживели. А тя стоеше и ги гледаше отвън манастира, като едно огромно старо животно, страшно в своята измършавялост и грозота. Къде бе скитала толкова дълго време тя? Къде бе гладувала?…

Всички вкупом я въведоха в манастира и навлязоха в магерницата, където денем горяха най-буйните огньове. Тука нейната мършавост се показа още по-страшна сред тия богатства на Горния метох, пред всичкото това изобилие, което бе неин имот.

Младата Макрина грабна канче от лавицата и като ронеше град сълзи от хубавите си очи, спусна се да го напълни с горещо мляко от казана върху печката.

Госпожа Евпраксия седна с изправен кръст срещу огнището и я погледна замислено.

— Ти защо плачеш? — запита я тя. — Колко пъти съм те била!…

— Ах, мила госпожо!… — с глас заплака Младата Макрина. — Кога не си ме била за мое добро?

Игумения Евпраксия се усмихна, а всички жени, които бяха нахлули заедно с нея в магерницата и не знаеха как да спрат сълзите си, се изсмяха. Младата Макрина със своя сърдечен отговор им помогна да се успокоят.

Когато излязоха на двора, от яхъра, в който бе затворен катърът на госпожа Евпраксия, се чу силно, сърцераздирателно цвилене и биене на копита в земята.