Яна Язова
Бенковски (144)

7. Разпръсване на Хвърковатата чета

Иван Шутич, който подкрепяше жена си Мария, и далматинците, които надничаха заедно с него в подпалена Тракия, не смееха да се обадят какво още виждат там. А именно, че и Белово гори!…

Колкото и малко свое да бяха оставили в тази чужда земя, сега то се намираше в пламъци, без те да могат да се притекат и да го извадят от огъня!

Колко много щеше да страда и Бенковски войвода, ако видеше как селището, което вчера го посрещна като цар, днес се превръща на пепел!…

По едно време тия в Хвърковатата чета, които бяха от Панагюрище и постоянно се взираха по посока на друг хоризонт, към голите хребети на Средна гора, изведнъж съзряха голям димен стълб с ясносин цвят, който стремително се издигна към небето.

— Войводо — развикаха се те, с шишанетата си високо вдигнати в ръце, — ние тръгваме за Панагюрище! Отиваме да се притечем на помощ на нашите близки!

— Днес вие чухте, че Клисура е на огън — отвърна развълнувано войводата. — Това, което виждате да гори, е Клисура, не е Панагюрище!

Разплакани като малки деца, с очи, отправени към високия димен стълб, който стремително се издигаше към небето, панагюрци настояваха на своето, а то беше: час по-скоро да вървят!

— Познаваме ние мястото, където сме се родили и пораснали! — отвръщаха те. — Цял свят да се събере и да ни уверява противното, няма да го слушаме! Ето де е Свети Никола, по-нататък Лисец, а огънят е помежду им!… Затова всяко помайване ще бъде напусто. Да им се притечем на помощ, да запазим поне населението, ако не селото. Да вървим!…

И без да чакат повече заповед от войводата, те се впуснаха към поляната, където бяха навързани конете им, и започнаха да ги оседлават.

Ала Бенковски войвода се намери тозчас заобиколен от всичкото въстанало население, което се намираше на Еледжик, мъже, жени, деца, и така също от техните началници Гено Теллията и Теофил Бойков. Още веднъж тия двамата застанаха от двете му страни, твърди, неотстъпчиви, непоклатими, като две крепостни стени.

— А нас кому оставяте? — викнаха в един глас всички гърла. — Ако в Панагюрище живеят българи, нима ние сме от друга вяра?

Разсъмваше вече, когато те все още продължаваха да викат от всички страни. Жените плачеха в един глас и повтаряха едно и също нещо, което бяха изплаквали през цялата нощ до сутринта:

— Ако вие ни оставите и потеглите за Панагюрище, турската войска, която е донесла трите топа на баира, веднага ще нападне върху нас! Нашите мъже не могат сами да ни запазят!… Те всички ще бъдат избити, изклани, избесени, а ние с нашите деца ще бъдем отведени и продадени в робство!… Проклет да е всеки от вас, който тръгне от Еледжик!

Всички жени през тази фатална нощ, събрани върху опасната твърдина, бяха станали пророчици.