Яна Язова
Бенковски (210)

2. Заврелият казан

Ванка Бонева бе твърде много заета със своето тежко състояние. Приготвяше се през тия дни да изтърпи най-върховните мъки, които можеха да придадат смисъл на живота й и каквито са орисани на всяка жена. Да откъсне плода, който носеше в утробата си, и даде живот на своето дете. По тази причина тя последна научи за разпорежданията на своя съпруг в Перущица, за укрепяването на селото от всички страни, за появяването на читаци и помаци по околните височини Власевица, Вълковище и Пазлака, за угрозата, която тъй неочаквано и скоропостижно бе виснала над нейния дом, над нея самата, над децата й, ала да предприеме някакви действия за тяхна защита бе станало вече твърде късно.

Петър като че ли нарочно от няколко дни не се бе завръщал вкъщи, а за една жена в нейното тежко положение бе срамотно да излезе пред очите на мъжете, за да го дири по табиите, където бяха отишли да копаят денем и нощем всички нейни съседки. За табиите бяха заминали със сечива в ръце не само мъже и жени, но още старите бабички и децата.

Ванка Бонева се почувства сред село съвършено самотна. Тя по цели дни и нощи се луташе из празната къща, обхваната от своите родилни страхове и предчувствия за смърт. Изпращаше Мария да дири баща си по укрепленията и да го вика да се завърне вкъщи, разпитваше малкото дете какво вършат големите хора вън, не вярваше на неговите разкази, защото ги взимаше за детинщини, а цяла трепереше от страхове, които считаше за лоши предчувствия.

Тя си мислеше, че ненапразно се говори, какво родилки преди добиването на рожбата си ставали ясновидки. Присъствието на орисницата се оказвало твърде осезателно за тях в такивато върховни мигове. Бъдещето на детето се очертавало върху кървавото платно на тяхната разкъсана от родилни мъки душа, а узнавайки бъдещето на детето, те узнавали и своето.

Ясновидството на Ванка Бонева бе ужасно. Предчувствията й — мракове, подобно преизподня, каквато й се рисуваше навън тяхната хубава Перущица. Читаците и помаците на Ахмет ага Тъмръшлията бяха в този мрачен пейзаж дяволите, които с дълги вили в ръце се въртяха около казана, за да мушкат грешните души, изскокнали да се спасяват от него.

А казанът завираше. В този казан се намираше цялото хубаво село, домовете му, градините му, жителите му, самата Ванка с нейните деца. Ала най-ужасното бе, че нейният Петър трябваше да стане изкупителят на този пъкъл!…

За първи път тя отново го видя, бе денят петък 23 април, когато той влезе вкъщи по обедно време. Улиците бяха изпълнени с народ, който ликуваше и пееше бунтовнически песни. Мъжете, накичени с пушки, с кос и брадви, тичаха към укрепленията. Жени и моми, придобили най-невероятна външност, с дългите си коси — отрязани, с копринените си кърпи — смъкнати и заменени с овчи калпаци, с кичестите сукмани и дългите тафтени фусти захвърлени и на тънките им нозе нахлузени мъжки гащи, върху нежните рамене наметнати мъжки елеци, бабички, с кросната си, извадени от становете и понесени на рамо, всички добри граждани на Перущица в един ден полудели, загубили лицата си, тъй както бяха загубили и дрехите си… такива тълпи пееха и тичаха из улиците, когато Петър Бонев се върна вкъщи.

Той погледна жена си Ванка в очи, ала тя и него вече не можеше да познае. Предишната му замисленост, която бе само мълчание, за няколко дни бе станала стена. Зид от камъни, твърдина, непроницаемост. Погледът на Ванка нямаше вече да премине през тях. Гласът й, дори преобърнат в най-силна гръмотевица, нямаше да може да се чуе оттатък.

Ванка се разтрепера цяла, разхълца се и запита:

Какво става навън, Петре?

Някога един велик пълководец, минавайки Рубикон, е казал: „Alea iacta est!“

— Свършено е!… — каза Петър Бонев и Ванка Бонева разбра същото:

„Жребият е хвърлен!“

Той сложи в разтрепераните й ръце едно подписано с кървав подпис писмо, излязло от Панагюрище, което тази сутрин бе пристигнало с нарочен бърз пратеник чрез Пловдив и ги викаше да въстанат.

Ванка отпусна разтрепераните си пръсти от накървавения лист.

— Какво ще правим сега, Петре! — простена тя.

— Всеки да изпълни дълга си! — отвърна той.

Ванка не посмя да го запита повече, нито да му напомни, че тия дни очакват своето дете. Тя много добре разбра, че неговите длъжности не се отнасяха повече до дома му, до нея, до децата. Той, имаше един дълг — отечеството!

Тя оставаше сама да се бори с родилните мъки и със смъртта, за да създаде един нов живот, за който нейният мъж нямаше повече никаква грижа.

За Ванка какво значение можеше да има отечеството, ако нямаше Петър, ако нямаше Мария, ако нейният син нямаше да се роди?

Но всичко това не занимаваше вече ума на нейния мъж. Щом излезе навън, тя чу как уличните тълпи го последваха с викове: „Да живее България!“…

Дори старата Пауна, жената на заклания фурнаджия Гоца, се бе измъкнала из отровния буренак на своя двор и с разпусната бяла коса бе облакътила двете си съсухрени ръце на порутения стобор.