Яна Язова
Бенковски (161)

3. Изтърваният момент

„Времето, когато се воюва, се цени секунда по секунда!“ — викнал Наполеон, навярно в момент на такова напрежение, когато, налитащи една против друга, две вражи страни са настъпяли и са се отбранявали пред очите му.

Виждал е хванат за гушата противник, но кой може да тържествува?… Едно слабо отклонение на вниманието, поглеждане в оръжието, доглеждане в някаква местност настрани, а не напред, където е врагът — ето причината за катастрофата.

Отстъплението е започвало от момента на победата. Изтърваният момент безвъзвратно е отлитнал…

За въстаниците, струпани под дивата киселица, сгушени зад прикритието на черешовия топ, този момент настъпи, когато при четвъртото изгърмяване дървеното туловище на оръдието се пръсна на две половини и те трябваше да спрат, за да го погледнат.

Това бе един поглед, изпълнен със съжаление. Техният помощник, който толкова много им беше услужил, загина!…

Това съжаление трая само миг, но този миг бе достатъчен. Той се стори на неприятеля не миг на затишие, а уплаха. Не мисъл, а отстъпление! Червени фесове, чалми, развени ръкави, лъснати като секири зъби, кървясали очи, извадени ятагани и грозните викове „Аллах! Аллах!…“ заляха целия харман.

Тъй започна отстъплението от бърдото Свети Спас. Военната история на турците е означила името му: Канлъ̀табия^[1].

Когато жилавото стъбло на старата киселица стана решето, когато сухите й клони станаха пушек, когато сламата на прикритието стана буен пламък, колелетата на обърнатата кола — трески, а черешовият топ — главня, на хармана, върху който при най-богата вършитба никога не бе имало толкова дим, колкото при тази вършитба на смъртта, извитите ятагани срещнаха лъснатите ножове. Стихията на убиването и разорението срещна гърди, които не искаха да я пуснат напред.

Всеки изскочил от прикритието имаше да се бие на три страни. И на всяка една страна святкаха остриета, нокти, очи. Всяко замахване, всеки рев означаваше свършен живот. Имаше още една страна — назад, — към която никой не поглеждаше.

Към тази страна въстаниците най-сетне бидоха изхвърлени и изтласкани от общия вихър.

На хармана останаха да лежат куп развалини, пазени от двама мъртви стражи: Марин Кацара и Димо Ружин.

Около тях, също мъртъв, бе останал да лежи разпилян навред многоброен враг. От него впоследствие бяха наброени 100 посечени низами, трапезундци и черкези.

Когато вихърът се изтегляше от харманите на кървавото бърдо, един низам си науми да направи байрак. Наведе се, отсече главата на Марин Кацара, забучи я на ятагана си я понесе пред войската към Драгулин махала.