Яна Язова
Бенковски (154)

9. Една съдбоносна естрада

Въстаниците бяха залегнали в каменните ями, зад куповете каменни плочи, които им служеха за крепостни стени, зад големите камъни, които им служеха за бойници. Павел Бобеков на лявото крило командваше 200 души, наредени един до друг, наклякали зад две, една след друга, каменни стени. Стотниците Ильо, Делчо Цолов, Стоян Тропчо, Делчо Калинчек и Рад Кипилеца командваха дясното крило, без окопи — сгушени зад камъни, залегнали в дупки. Всички видяха това възпиране на бягащите, което приличаше на подпиране на гърбове о стена, която се качваше. Както държаха старите си пушки в едната ръка, с другата веднага изтеглиха старите си наточени и намазани с масло ножове.

Тази войска от хора историята бе извикала на сцената на живота. Последното действие тям принадлежеше. Те трябваше да го изиграят с окървавени ножове в ръка пред една публика смаяна, настръхнала, ужасена, но и публика вдъхновена. И да го играят докрай!

Додето играеха върху сцената, актьорите не виждаха зрителите. Много по-късно, когато героите бяха повалени, когато завесата бе паднала, съвестта на света чрез устата на Виктор Юго запита във френския парламент на 29 август 1876 имало ли е зрители на тази драма и кон са били те: „Избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели — целият свят!“

Тогава се узна, че тия мъже, залегнали на Каменица, скромни селяни, с имена неизвестни, без вождове славни, като са гинали за свободата си пред прага на своите къщи, пред очите на своите майки, жени и деца, били са гледани от целия свят!

Когато тяхната драма бе свършена вече, империи поради тях са се разтърсвали, султани са били изгонвани и избивани, императори са тръгвали на война. Хиляди зрители на тяхната драма са ставали вдъхновени войници в битката за освобождението на техните кости.