Яна Язова
Бенковски (134)

3. Червения сипей

Когато цялата разновидна и разноезична тълпа слезе под Червения сипей в изоставената каменоломна, пред очите й се представи неописуема гледка. Мъжки тела на белобради стари, но и на русокоси деца лежаха разхвърляни из каменоломната, или едно върху друго на купчини, кой както е бил сварен и повален от пушечния залп на водещите ги заптии. Някои неумрели изведнъж, пролазили на големите камъни, лежаха прострени на място, с глава разцепена на две от някакъв остър като брадва камък, който бе останал да се търкаля до главата на жертвата, почернял от нейната кръв, полепен с парчета от нейния мозък. Трети стояха още заровени в земята до рамене, с вратове и жили, разядени от ръждивото желязо на тъмничните халки, с устни, от които продължаваше да изтича съсирена кръв, с лица, останали само кафена кожа, с очни ябълки — изхвръкнали от орбитите, почернели от ужас. Четвърти — с наполовина отрязани глави — бяха прекарали нощта, затрупани в камъни и пръст, утолявайки предсмъртната си жажда, като смукали капките на собствената си кръв. В цялата тази човешка леш, докарана през нощта в изоставената каменоломна, за да бъде избита, имаше тела полуголи, останали само по няколко изгнили дрипици около кръста, с ребра, посинели от ударите на тоягите, с шии, остъргани и почернели от рушителната работа на ръждивите железни халки, с които тия вратове са стояли години наред приковани о някоя мухлясала стена. Тия мъртъвци, с лакти кървави и охлузгани, с нокти изкъртени и пръсти конвулсивно впити като сини острия в последния камък, по който са се катерили, с очни ябълки, които гледаха изхвръкнали от своите орбити, с очи-дупки, които изразяваха ужас и порицание към човечеството, с почернели устни, вцепенени от безмълвие, със зъби, отдавна изпотрошени и окапали, с коси, превърнати на мухъл, по нищо не изглеждаха да са били човеци. Дали бяха носили в себе си мъжки сили, младост, борчески надежди, дали бяха принадлежали някому, имали ли са приятели, дом, деца, отечество? А най-ужасното бе това, че те бяха стигнали дотук, защото бяха любили горещо и мразили горещо. Имайки домове, те бяха имали отечество. Били честити с него, те бяха помечтали за неговото щастие. Почувствали се негови синове, те бяха пожелали неговата свобода.

Бенковски войвода закри очите си с ръка и развълнуваните чужденци видяха как горещи сълзи се отъркулиха по сребърните оръжия на гърдите му. Той бе дошъл много късно…

С покрусени сърца въстаниците от Хвърковатата чета мълчаха до него.

Но скоро пред тия чужди зрители се разкри още една сърцераздирателна гледка. Те видяха младия войвода на въстаниците да сваля ръка от очите си и да разглежда с неизразим поглед тази ужасна кървава сцена. После той тръгна да върви по нея и да се навежда над това, което бе вече посечено. Да стисва ръката, на която ноктите бяха изкъртени, пръстите смазани, жилите разкъсани. Да милва лицето, което бе ритано. С нежна ръка да притваря клепачите над очи, които бяха изхвръкнали из орбитите. Да милва ужаса и отчаянието. Да успокоява и защитава едни ужасяющи трупове!…

Неговото движение между мъртвите караше тълпата чужденци, зашеметени от страх, с лица, пожълтели от потърсване на всички човешки чувства, застанали на края на каменоломната, да плачат, да охкат, да стенат и въздишат като най-искрени оплаквачи.

Те вече не питаха кой е той и защо бе дошъл. А само изказваха съжалението, че подир петстотин години бе закъснял с една-единствена нощ. Те вече не можеха да помислят дори, че той е бунтовник. Че той е враг на султана. Те виждаха пред себе си избавител на своя злочест народ.

Въпросът „за“ или „против“ въстанието бе свален от сцената.

Не можеха да бъдат гледани върху една сцена и разисквани от едни умове: човеконенавистната диващина и любовта към отечеството, кръвожадността и жертвоприношението на собствения живот, робовладелчеството с хуманизма. Тимур Хромия и Жана д’Арк, поставени върху една и съща сцена, са за публиката една потресающа чувствата двойка.

С наведени ниско глави, с шапките свалени, тази разноезична публика гледаше и чувстваше всичко, каквото се върши пред очите й, на един общ разбираем за всички език — езика на човешкото братство!