Яна Язова
Бенковски (82)

8. Райна княгиня

На другия ден Княза изпрати своя куриер в дома на Ивана Джуджов.

— Марийо — каза куриерът, — дойдох да запитам докъде сте шили по знамето. Заповедта ми е да видя с очите си каква работа сте извършили.

Райна посрещна мълчаливо пратеника на Княза. Погледът й изразяваше неодобрение и почуда от неговата настойчивост. Тя все още мислеше, че върши услуга на своя народ, а и лично на Княза, като бе приела да ушие знамето. Тя не знаеше, че цялото население сега работи под негова заповед, а още и това, че първата гласи: всеки да работи пряко сили и с най-голяма бързина!

Затуй, откакто бе дошла в дома на Ивана Джуджов, Мария не се отлъчваше от нея и помагаше без почивка в съшиването на кроеното кадифе, в гладенето на пара, което се извършваше трудно, и в полагане на модела, работа, която изискваше голяма сръчност. Нейните устни оставаха стиснати в мълчание, додето нейните ръце непрестанно работеха около двата плата на знамето. Додето Райна не бе подозирала нищо, Мария знаеше всичко. Нейният съпруг Иван Джуджов бе един от първите посветени в Панагюрище. А като знаеше, Мария бе длъжна да работи вече за делото денем и нощем.

— Довечера пак ще дойда — каза на сбогуване куриерът. И той, вижда се, нямаше да пожали труд и сили. Денонощно изпълняваше стотина задачи, много по-тежки и отговорни от тази, да следи ушиването на знамето, и всички тези задачи той трябваше да помни и докладва наизуст.

Когато Мария го изпроводи и се върна в стаята, тя завари Райна, приведена над лъвската фигура на знамето, да прокарва сърмения конец през двата плата с намръщено и недоволно лице.

— Княза изисква всички да работим пряко сили — каза Мария, — но и сам той работи денем и нощем. Княза никога не ляга да спи. Баба Стойковица ми разправя, че по цяла нощ се разхождал из стаята, диктувал на писарите и приемал куриерите. Ако поседнел на някой стол и волята му се прекършела да задреме, той на часа скоквал и я викал да му вари кафе. На една нощ той изпивал около двадесет и пет кафета…

Райна я погледна с един поглед, който показваше, че е разбрала и че гневът и е вече минал.

— Тъй да се уморява един млад човек! — каза тя. — Чудно нещо! И при това той е толкова красив!…

— Бог ни го е пратил от небото да ни спаси! — отвърна кратко Мария. Черните й огнени очи блеснаха с оня фанатизъм, който Райна забелязваше вече по лицата на всички панагюрци. Това бяха още блясъците на една вяра, която заплашваше да се превърне в унищожителни, стихийни пожари.

„И това ще стане — помисли Райна — когато борбата избухне. Тези, които едва се сдържат веч, ще полудеят. Пламъците, които сега само блестят, ще забушуват.“

Тя не знаеше, че първа ще се понесе от вихъра на общия пожар. Засега тя само наблюдаваше отстрани и се чудеше на всеобщото напрежение и бързина. Всички приличаха като да са качени в една въртележка, която се е завъртяла и вече започва да се върти с шеметна бързина. Всички изглеждаха като замаяни, а мнозина тичаха по работата си тъй, сякаш им се виеше свят.

Привечер куриерът дойде отново и запита:

— Княза иска да знае, колко време ще шиеш знамето?

Райна го погледна със сивите си големи очи като човек, който се бе съгласил вече около него да стават нередни неща. В обикновено ли време живееха? И можеше ли животът да върви, както бяха свикнали досега? Бе ли тя първата учителка в Панагюрище? Бе ли заобиколена с почит от цялото население? Защо нейната работа сега да не може да бъде наблюдавана от един прост куриер? Какво мислеха вече хората около нея? Кой имаше по-голямо значение сега — учителката или куриерът на Княза? Че и така ли е, както е било досега? Имаха ли те още султан, щом като в Панагюрище имаше княз?…

— Подир един месец знамето ще бъде ушито — примирено отговори тя.

На третия ден, придружен от всичките си телохранители, в дома на Иван Джуджов пристигна Княза. Неговото пристигане бе шумно и цялата къща се изпълни с тревога и дрънкане на оръжие.

Райна простря знамето върху голямата маса и се изправи да посрещне новия владетел. Със зачервени от вълнения страни тя погледна в неговото студено и бляскаво лице, в неговите възпалени от безсъние очи, които я гледаха неумолимо. Тя помисли, че може би други път някога той е бил един прекрасен мъж, но сега, при тия обстоятелства, той бе само един суров княз. Пред него тя не струваше нищо нито със своята хубост, нито с редките знания, които бе събирала досега. За него тя бе само бродирачка на знамето. Чувството, че повече не е отделен човек, а едно малко звено от веригата, която придвижваше колелата в неговата бойна машина, накара Райна да се отдръпне настрана и наведе главата си пред неговия поглед. Нейният поздрав излезе беззвучно от изсъхналите й устни.

— Трябва да бързаме! — извика той вместо отговор. — Трябва да бързаме!

Това бе смисълът на всичко, каквото той имаше да каже сега и което трябваше да повтаря отсега нататък.

— Трябва да бързаме с всички сили и навред! Следователно налага се да бързаме и със знамето! И ние мислим, че работим, когато с нищо не сме приготвени за уречения час! Когато куриерите ми донасят, че по другите окръзи се извършват чудеса! Ето какво писмо ми е изпратил първият апостол на III окръг: „Както ни се види, братя, вие ще останете с окръга си да дигате въстание идущата пролет!…“ Може ли да се търпи такава гавра? И когато гледам колко бавно сме кадърни още ние да работим, разбирам колко тази гавра е справедлива!

Ето и хайдушки Сливен ми праща по куриера си такова послание: „Всички въстанически потребности са изнесени в планината още през месец март. Войводите ни са назначени кой на коя страна ще действа и една чета нетърпеливи юнаци обикалят вече из Коджа Балкан.“

А I окръг ми праща такива писма: „Вие, байновци, следвате да броите вашите работници със стотици, а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля из търновските полета, надминава числото хиляда, ако не и повече…“

— Кажете ми, докога ще бездействаме? Трябва ли да стоим със скръстени ръце? Няма ли да потънем вдън земя от срам и да бъдем прокълнати от целия български народ, ако революцията се обяви навред и ни свари съвсем неподготвени, каквито сме сега?…

Райна стоеше пред него с виновно пламнало лице и сведени надолу очи. Тя се бе вляла твърде отскоро в общия поток със своя труд по ушиване на знамето. Тя бе оставила своето училище и класните стаи бяха запустели, както бяха буренясали нивите и лозята около Панагюрище. Денонощна усилена работа кипеше из подземните помещения на цялото селище, приготовляваше се оръжие за въстаниците, храна за войската и населението, въстаническо облекло, превързочни материали и лекарства. Денковете с прочутите панагюрски шаяци не пътуваха вече към панаирите из страната, търговията беше спряла. Нямаше копачи и орачи из полето. Нямаше в селището дори и сватби. Никой не мислеше за печалби и веселие. Навред се копаеха скрити укрепления и фортове, ала тя не знаеше, че над целия този труд, който денонощно кипеше, всеки час се разнасяше недоволният глас на Княза, който гърмеше от гняв и нетърпение: „Докога ще си влачим краката?… Ако работим така, няма да вдигнем въстание и идущата пролет! Няма ли да умрем от срам, когато нашите братя дигнат байрака и отидат да мрат на бойните полета, а ние ще останем тук и ще ги гледаме със скръстени ръце? Защо ме карате да се червя и да се смятам за най-некадърния апостол?…“

Неговият глас гърмеше навред. Никой камшик не бе приеман тъй драговолно върху превитите от работа гърбове на мъже, жени и деца. Този камшик плющеше непрестанно. Нощите в Панагюрище станаха бели. Той сам не спеше, ала и другите не оставяше да спят. Той нямаше почивка, ала и другите нямаха право на отдих.

Райна се укори, че през тия три дни е работила само от разсъмване до настъпване на нова тъмнина и че бе допуснала да си почива през нощта. Срам и притеснение обагриха страните й. А Княза спря очите си върху лицето й, същите очи, които блестяха от възхищение и умора, която не знаеше никакъв отдих. В тия негови очи, които бяха станали такива поради неуморното приготовление на бунтове и гибел, се изписа някаква кратка нежност, някакво съжаление почти, че едно кърваво време го бе изправило пред нея, че вместо да й въздаде своето благоволение, той трябваше да изисква, че вместо да я стопли със своята нежност, трябваше да я изплаши със своите заповеди. Но той не каза нищо. Очите му се отвърнаха от нея и впиха в червеното копринено кадифе, простряно върху масата. Той видя рисунката на разярения лъв, който бе започнал да се изпълва с едри сърмени бодове, подходящи за неговата големина и сила, за да блести. Никога той не бе виждал такова ръкоделие. Никога не му бе идвало наум, че едни широки бодове със сърма могат да предадат такава страшна сила и гневна изразителност на една лъвска картина. Българският лъв ревеше като жив върху панагюрското знаме.

— Е — запита той повелително след като с мъка откъсна очите си от неговото изображение, което го бе смаяло, — колко дни ти трябват да завършиш това знаме?

— Половината на тия, които ти съобщих, Княже! — отвърна с трепетен глас Райна, като повдигна очи и погледна в очите му с покорност. — Защото отсега нататък аз ще работя и през нощта.

Той изви към нея своя уморен поглед, прецени нейния отговор, но не й благодари. Този труд тя бе длъжна да даде на своя народ, както даваше той своя, както го даваха всички.

— Ако работиш през нощта — каза той, — за мене ще бъде по-лесно да идвам и да наблюдавам твоята работа.

Изненадана от неговите думи, Райна продължаваше да стои като вцепенена, когато той шумно напусна къщата, като повлече всичките си телохранители.

Мария излезе да ги изпроводи и заключи подир тях пътната врата. Когато се върна, тя завари Райна с наведена глава и замаян поглед да се взира в нещо, което не бе пред нея, а в мислите й.

— Щастлива си ти! — каза Мария, като въздъхна.

Райна повдигна сепнато глава и я погледна уплашено.

— Защо говориш тъй? — запита най-сетне тя.

Мария отиде и събра плата на знамето от масата.

— Утре навсякъде ще се разчуе какви думи ти е казал Княза. И всички ще ти завиждат!