Яна Язова
Бенковски (232)

24. Последният пост

Додето топът, установен върху черковището, „Света Неделя“, продължаваше да бълва огнените си кълба срещу зидовете на черковата „Свети Архангел“, всички усилия на Решид пашовите войски от запад и север, съединени с читаците на Устина и свободната черкезка конница, помашките пълчища на Тъмръшлията Ахмед ага и дивите орди на братята му Адил и Смаил, събирани от всички краища на рупчоския Доспат, бидоха съсредоточени против Цачовото кафене и Разановата сапунджийница — двете укрепени барикади на пещерския път и реката.

За да достигнат до крепостта, те трябваше да съборят барикадите.

Между тия две барикади и черковата „Свети Архангел“ бе установена последна съобщителна връзка, състояща се от къщите и дюкяните на Цачовото кафене и Гиновата яхана, в които бяха натъпкани една голяма част от борците, прогонени от трите улици на защищавания триъгълник.

Връхлитанията на башибозуците върху двете барикади, дивашките им крясъци, осезателното свиркане на техните шнайдерови игленки, острото ръмжене на белгийските им евзалии, приличната на градушка стрелба на леките им винчестери и цвиленето на черкезките свирепи коне, които се развеселяваха от гърмежите, се предаваха по тяхната жива верига и биваха чувани в укрепената черкова, додето ударите и снарядите в дебелите и яки черковни зидове, изреваването на всяка нова експлозия, разтърсването и разлюляването на последната крепост се предаваха в двете барикади с такава сила и яснота, като че ли тия пристъпи се извършваха върху тях.

А както двете барикади, тъй и последната крепост, свързани с веригата на въстаниците, зависеха от тия гърмежи, чрез които се съобщаваха. По тях крепостта разбираше, че двете барикади се държат, а всяка нова експлозия даваше указание на барикадите, че дебелите черковни зидове са устояли.

Ударите върху тях бяха пулсирания на сърцата им.

Сътресенията им бяха знакове, че съществуват.

Крепостта се държеше от войската. Двете барикади се държеха от нейните генерали.

За върховната развръзка генералите себе си бяха заложили като прости редници пред вратите на крепостта.

Атанас Хаджитилев, закълнат от Дякон Левски в първия бунтовнически комитет, вече спеше своя вечен сън зад обърнатите с краката нагоре маси и столове, натрупани върху чардака на Цачовото кафене. Широките му гърди бяха съшибани от цяла градушка куршуми и преобърнати на кърваво решето.

Кочо Чистеменски сам бе хвърлил върху трупа му една окървавена дрипа, някога била покривка за маса.

В тази барикада, която въстаниците наричаха първата, Колакман не се откъсваше от своя мазгал, пробит в стената при крайния ляв прозорец. Той имаше превръзки, били някога бели, но вече накървавени, и на двете си ръце. В барикадата бе Иван Натев, чиято къща се намираше най-близо до черковата „Свети Архангел“ и приличаше повече на неин притвор. С наближаването й от врага той ставаше все по-яростен, сякаш сърцето му се късаше, че ще я предаде на плен и огън. Иван Натев се бе научил от пловдивчанина Кочо, когато барикадата се нападне от повече страни, да търчи от място на място, да гърми от различни мазгали, пробити в стената, ненадейно да вдига огън и пукотевица из някоя купчина, която на пръв поглед е изглеждала невинно нахвърляни едно върху друго разтрошени вещи. Той учеше от Кочо да са покаже светкавично от някой прозорец и да покоен е пищовите си в разстояние на едно мигновение смаяните зяпачи. Да изругава и едновременно да гърми в тоя, който е бил непредпазлив да се заслуша. С трийсет и повече души въстаници, избягали от „Свети Атанас“, той се бе наредил под командата на Кочо в живата стена на първата барикада.

— Стреляйте сега на всички страни, да ви дойде ума!… — викаше Кочо на въстаниците.

Веднъж, когато едно силно нападение на помаците, водени от Смаил ага, биде с мъка отбито, той го чу да се провиква весело:

— Ей, перущени, колкото ви са корави главите, да бяхте имали и малко ум в тях, досега да сме разпилели Смаил аговите кучета из Доспата!…

Той имаше пред себе си наредени върху един камък под стената на барикадата всички оръжия на Атанаса Хаджитилев, състоящи се от пушка, два револвера, кама и сабя. До тях бе натъкмил патрондашите му и още една торбичка с фишеци, която мъртвият винаги бе носил със себе си…

— На мен още ми трябват! — обясни той наляво и надясно.

Когато за един час настъпи умълчаване и оттеглюване на башибозуците от кръстопътя с цел да се прегрупират и съберат сили, някой се обади, че трябвало да се намери начин да съобщят на главния началник Петър Бонев във втората бригада, че Атанас Хаджитилев, неговият другар, е паднал убит. Кочо се провикна:

Я не правете такива глупости!… Аз стигам за двама!…