Яна Язова
Бенковски (25)

5. Който мисли за бунт, той си дири другари

Двамата другари доведоха трима смелчаци още на другия ден сутринта. Тяхното абаджийско дюкянче едва побра шестимата високи и снажни планинци.

— Ее… какво? Ти май се изнасяш? — извикаха в един глас новодошлите. — А ние ти идем трима чираци!

Гаврил бе събрал цялата си покъщнина в средата на дюкяна, а тя се състоеше от завивките му, от няколко топа шаяк, тежки черни ножици, наострени като бръснач, и няколко гранки черни, кафени и сиви трапезундски конци, прочути навред по своята жилавина.

— Изнасям се — отвърна Гаврил, като погледна тримата момци.

— Но тия, които съм рекъл някога да ми дойдат за чираци, да не се боят! Те пак ще ми служат и ще ми чиракуват! Не тук! Другаде!…

— Ние само току-така… — побързаха да отвърнат и тримата, — да ни учиш на занаята аби да шиеме и колкото за единия хляб…

— Защо ви трябва този занаят аби да шиете? — изправи кръст срещу тях Гаврил, като ги надмина с цяла глава. Те го погледнаха с възхищение. Каква хубава снага имаше той, права и тънка като топола! Широките копринени ръкави на ризата му трепереха.

Не бе ли спечелил той тази смирненска коприна, джанфезения елек върху нея и кадифения отгоре му, както и златните дрънкулки на гърдите си с абаджилък? Защо беше тази насмешка в гласа му? Но те него не можеха да изненадат с въпроси, защото той се нахвърли върху тях:

— Наместо да ги трепете, ще се учите как още да им угаждате?

Аз да ви уча как да топлите и завивате гърба, който е заслужил само за нож?

Райо Ильов и Станьо Хрелката се спогледаха. Те бяха застанали настрана, съкрушени от това, което се извършваше пред очите им, а сега чуваха и за първи път такива думи от устата на своя побратим Гаврила. Без съмнение те бяха грозният вятър и неговият шум, които Гаврил бе пресрещнал на своя път.

Я да ви видя големите ръце! Я си покажете яките пръсти? Можете ли да пъхнете на такива пръсти напръстник? Могат ли да вдянат игла?

Но като видя колко безпомощни и смутени разглеждат тримата млади мъже своите големи ръце и силни груби пръсти, рече им:

Не се бойте вие, Фильо Мангъра, Налбантине Чолчо и ти Криводол Станчов! Не се бойте вече нито от глад, нито от студ, защото вие наистина ще ми станете чираци! И аз ще ви науча на занаят! Такъв занаят, който няма да работите от сутрин до вечер само за единия хляб! Няма да обличате с аба гърба на своя душманин, а ще събличате и ризата от гърба му! Няма да го топлите с ниски поклони, а ще го направите да трепери пред вас! Което имах да ви кажа, казах го!… Сега е ваш ред да ми отговорите, ще дойдете ли с мен?

Тримата млади бегълци от България, тяхната майка злочеста, се спогледаха един други в очите, като че ли да се посъветват помежду си в този неочакван и съдбоносен час. Гаврил през това време се наведе да навива и завързва поотделно топовете кафен и черен шаяк. Той искаше да им покаже, че много бърза да си замине оттук, че те не трябва да го бавят, а да вземат своето решение час по-скоро.

— Ще дойдем! — обади се пръв Криводол Станчов. — Ние повече не можем да гладуваме!

— Ще дойдем! — отговориха като ехо и двамата му другари, които все още се питаха с очи. После те замлъкнаха и ги наведоха надолу да гледат как новият им господар сръчно прибира и завързва във вързопи тежките шаяци. Той изправи глава и като ги видя такива замислени, каза по-меко:

Истина ви казвам, няма да съжалявате, че сте дошли! Няма да съжалявате, че не съм дал в ръцете ви тия тежки шаяци, тия остри ножици и тия яки трапезундски конци. Че не съм ви изучил да шиете аби на мръсните гаджали.

Станьо Хрелката не се стърпя, излезе напред и се обади:

— Ее… ти какво?… А нас къде оставяш?

— И вие ще дойдете с мен! — отговори Гаврил, сякаш никога не бе ставало спор за това.

Райо Ильов се изсмя, защото Гаврил мислеше, че по една негова прищявка ще захвърли своя занаят, своята част от дюкяна и шаяците, които бяха негова собственост. Но Станьо Хрелката се просълзи, защото в неговия решителен отговор той съзря само едно добро приятелство. Когато имаш верен и искрен приятел, ти винаги можеш да разчиташ на него. Където и да идеш, той няма да закъснее да те последва. Въпреки това той искаше всичко да бъде изговорено ясно между тях.

— Ти каза, че напускаш вече абаджийския занаят — рече той. — И ние го виждаме. А това значи ли, че ако те последваме, и ние трябва да го захвърлим? И ние ли да оставим третините от нашия дюкян и да завържем на вързопи нашите дебели шаяци?

— Ще оставите третините от дюкяна си и ще завържете на вързопи вашите шаяци — отвърна Гаврил, без да прекъсва работата си.

Ако ти говориш каквото мислиш, значи ли това, че тия шаяци, които си навързал около себе си, ти отиваш да продадеш на пазара, за да се отървеш от тях?

— Да, това значи. Отивам да ги продам на пазара — отвърна Гаврил. — И ако искаш да знаеш нещо повече, ще ги продам на първия срещнат евреин и на каквато и да е цена.

— Туй означава ли, че тия шаяци ти отиваш да захвърлиш в гората, както вълкът захвърля кожата на агнето, което е изял?

— Защо не — отвърна Гаврил. — Щом нашият робски живот е непроходима гора? Ние ще станем вълци в нея.