Яна Язова
Бенковски (191)

2. Възкресяване на миналото

Отец Пахоми току-що бе привършил обеда си в магерницата и се отправи нагоре по дъсчената стълба към своята килия на втория кат, който гледаше към гъстите габъри и липи на Поличките.

Пладне минуваше, но вековните дървета лъщяха мокри от нощесния проливен дъжд и още не можеха да изсъхнат на кратковременните слънчеви, лъчи, които постоянно се скриваха зад прииждащи от Балкана облаци. Само голите канари на Поличките се сивееха стръмни и сухи, както винаги, недостъпни за никаква мокрота. Всякакви валежи от небето се хлъзгаха по отвесните им стени и стичаха бързо върху габърите и липите, нагъсто израсли в тяхното подножие.

Отец Пахоми имаше на килията си още един прозорец с четири големи стъкла, който гледаше към буйната планинска река Хандъка. От този прозорец той можеше да наблюдава нейното бяло и кипящо устие в раззинатата паст на черната пещера до съединението й с още по-немирната Тревненска река при основата на манастирската стена.

Поради поройните дъждове, с които месец април си отиваше, и двете реки издаваха голям шум. На отец Пахоми се струваше, че такива — надигнали своите вирове и подмоли — те застрашават манастира, затуй често отиваше да погледне ту към едната река, ту към другата.

И сега, като се прибра в своята килия, той се изправи на прозореца и загледа в бялото разпенено корито на Хандъка. Погледът му се отправи нагоре към раззинатото устие на канарата, към оня огромен кит, чието гърло непрестанно клокочеше и изхвърляше навън тази пяна. Очите му огледаха и каменните стъпала на Пролеза, едничката пътека, която водеше към Габрово.

Йеромонах Авксенти сутринта изкачи тия стръмни стъпала със задачата да иде в Троянско и пазари работници за манастира, но скоро се видя да слиза бързо-бързо и да криволи по каменните стъпала край пещерата.

Той донесе новината, че голяма турска войска се е вдигнала на крак и заела всички канари зад Пролеза. Не било възможно да върви по този път.

За тази войска, ненадейно дошла на Пролеза, мислеше сега игуменът Пахоми, като гледаше наредените едно подир друго каменни стъпала.

Какво диреше тук тази войска? На учение ли бе дошла в ранна утрин на Пролеза, без да гледа на проливния дъжд, който се бе изливал през нощта?…

Можеше ли да бъде тяхното учение толкова належащо?

Ето какво занимаваше неговия ум, додето сърцето му оставаше свито и разтревожено още от сутринта.

А отец Пахоми имаше какво да мисли и за какво да се тревожи.

Преди 15 дни в манастира пристигна откъм габровското село Лесичарка млад момък, облечен в хубави граждански дрехи, който му се препоръча за военно лице. Юнкер от военното училище в Одеса, пристигнал преди един месец в Горна Оряховица направо от Русия. Този момък, напуснал ни по туй, ни по онуй време на годината обучението си в Одеското военно училище, за да дойде в Горна Оряховица, се показа на отца Пахомия твърде странна личност и той поиска да узнае от него по каква работа е бил принуден да се върне в отечеството си. Какво е дирил в село Лесичарка и как е попаднал в манастира, който не би могъл да се намери лесно по пътеката на Пролеза от един случаен пътник.

На неговите въпроси момъкът, който изглеждаше твърде енергичен и отличаващ се с една искреност, която още на пръв поглед можеше да се нарече смелост, отговори, че в неговия манастир той не е дошъл случайно. Имал определена задача да го изучи и да разгледа подробно всички местности около него. Че за тази работа ще остане тука 5–6 дни, през което време ще се счита гост на манастира. А още и това, че на тръгване той се надява да получи от игумена един кат селски дрехи, които много щели да му потрябват за из път.

— Ее, най-сетне ще ми кажеш ли кой си ти и какво дириш в нашата обител? — запита го отец Пахоми.

— Аз съм апостол на свободата!… — отвърна момъкът с нескрита гордост. — Името ми е Георги Измирлиев. Напуснах военното училище в Одеса, когато ми казаха, че всичко е приготвено. Тази пролет нашият народ ще се повдигне на въстание да извоюва свободата си!… Научих още, че българското ни отечество е разделено на четири революционни окръга. Горна Оряховица, в която аз съм дошъл, спада към първи и най-важен революционен окръг. Неговият главен апостол е верен и опитен в революционното дело човек, а нашата войска се обучава от истински офицери на руската войска, които дойдоха заедно с мен от Русия. Когато разбраха с какви сили разполагаме, от Влашко дойдоха при нас много от нашите стари изпитани войводи…

Тази седмица, която младият апостол Георги Измирлиев прекара в манастира „Свети Архангел“, премина за отца Пахомия като един блажен сън.

Първите дни той само го гледаше как обикаля навред около манастирските стени и наднича по всички ъгли на манастирските постройки, но когато се опозна с него по-добре, започна и да отговаря, както трябва, на неговите въпроси.

— Дядо игумене — запита го на третия ден младият апостол. — Виждам, че си градил три хамбара в манастирското землище. Защо са ти били?

— За усилни години синко, за усилни… — отвърна отец Пахоми.

— Ами вие в манастира като сте 30 души, за тия ли 30 души гради три хамбара? — продължи да пита младежът.

— Не за тия 30 души, синко, а за ония 3000…

Младият апостол разбра гатанката, с която игуменът му отговори, и го запита направо:

— Кажи ми, дядо игумене, кой те накара да изградиш тия три хамбара?

Отец Пахоми го погледна усмихнато и най-сетне се реши да му отговори:

— В 1871 година, 3-аго мая — започна той, — ти трябва да си бил съвсем младо човече. Тогава в манастира дойде човекът, който ми заповяда да изградя тия три хамбара. Този човек се зовеше Дякон Васил Левски!…

— Апостола?… — извика младежът, който се бе представил пред дяда игумена със същото име.

— Да, първият!… — отвърна отец Пахоми. — Великият апостол на свободата!… Васил Левски! Той дойде тук и ни каза, че трябва да се готвим. Че е дошло времето да освободим българския народ от петвековно иго. Придружаваше го отче Матея Светопреображенски, монах, поет, книжар, механик, изобретател, а най-вече революционер. Ти него надали ще знаеш… Когато заловиха Дякон Левски в Къкринското ханче, той се прибра в своето родно село Ново село и понеже то се намира на кръстопът, реши да построи сред селото хан, който да служи за прибежище на всички апостоли. Този хан бе последното негово изобретение. За 3–4 години изкопа основите му и дигна няколко стени. Ала миналата година, точно по това време, чух, че се поминал в селото си от ухобол. Такъв беше отче Матея, Бог да го прости!… Всяка работа започваше с голям мерак. Съдено му бе никоя да не види изкарана докрай.

Ето виждаш… Дякон Левски обесиха в София. Отче Матея е мъртъв от една година вече. Но техният спомен остана в манастира. Това са тия три хамбара… Скоро след тяхното изграждане тук започнаха да прииждат коли и добитък, натоварен с пълни кошове и чували храни. Още първата година тука се събраха 3800 крини жито, 1600 крини царевица и ечемик, 2000 оки фасул…

На следния ден отец Пахоми призна и друго, че през миналата 1875, когато в Стара Загора започнало да мирише на бунт, в светата обител били доставени 1000 оки ориз, 2000 оки сол, 120 оки барут, 6 револвера с патроните, 25 саби и ками, 12 пушки евзалии, 6 шишанета, 200 оки куршум, 20 чанти, 10 мушами и 50 чифта готови цървули.

Оттогава в манастира били влезли: още един конски товар барут, от Дряново докарали 2 газени тенекии, а 30 оки дошли от трето неизвестно място. Някой монах, като ходил в Търново, донесъл оттам нови 60 оки олово за правене на куршуми.

Младият апостол Георги Измирлиев изслуша с възторг разказа на отца Пахомия, а цифрите си записа срещу тайни знаци в своя тефтер. На следния ден, предоволен от свършената работа, той се приготви да замине за Лясковец, а оттам за Оряховица.

Отец Пахоми му донесе според това, каквото бе поискал, един кат селски дрехи. След като похвали всичко, каквото бе видял и чул в светата обител, младият апостол поблагодари на дяда игумена за гостоприемството и на тръгване каза:

— Въстанието е на прага… Ще се подигне след няколко дни!…