Яна Язова
Бенковски (124)

1. Едно подходящо име

Пренасянето на знамето из града отдавна бе свършило и то бе внесено с високо издигната ръка от младата байрактарка в двора на хаджи Луковата къща, но никой от тия, които бяха участвали в незабравимата процесия, нито и помислюваше да се отдели от развълнуваното множество и да се прибере у дома.

Дом вече нямаше. Явила се бе държава. Нямаше стопани. Имаше граждани. Мястото на тия граждани не бе повече у дома — на улицата и мегдана бе. На улицата и мегдана се разискваха и решаваха сегашните им работи, тоест държавните дела.

Княз Бенковски се намери отново заобиколен и притиснат отвред в двора на военния съвет, където неговите членове още разговаряха, без очевидно да знаят какво да решават без него. Той се покачи отново на едно високо място и издигна глас над множеството, притиснало под него рамене до рамене, глава до глава.

— Пак ще заговоря за това!… — извика ясно и отчетливо той. — Става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителните юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета за по-добро аз мисля да й стана предводител. Тя ще бърза като вихрушка и на часа ще се намира там, дето е нужно нейното присъствие.

Ние трябва да бъдем навсякъде и никъде! Най-важното ни действие ще бъде това, ако сполучим да действаме по такъв начин, щото да смутим неприятеля още в началото на борбата!… Всеки признава, че това важно обстоятелство ние не можем достигна, ако действията ни се ограничат само на едно място, в един град или пункт. Най-голямо внимание трябва да обърнем на селата, към селските ни бунтовници, които, като по-прости и неразвити, една най-малка несполука е в състояние да ги обезкуражи и да ги накара да сложат оръжие. А от всичко това вие разбирате като какви последствия ще се породят.

Павел Бобеков чу тия думи, вирна глава и стана по-бледен от самата смърт. Той се обърна да погледне панагюрските комисари и да види чуваха ли те какво говори войводата. Панагюрци не бяха ли поискали настоятелно, не се ли изказа и военният съвет, че Бенковски войвода и неговата войска трябва да стоят постоянно в Панагюрище?

Ала гласът му се схвана, щом само си припомни изминалата вечер, когато той, последван от комисарите, отиваше да умре мъченически на укреплението Свети Никола.

Колко изоставени се чувстваха те! А същият този Георги Бенковски (и неговата войска) не пристигна ли като вихрушка тъкмо навреме, за да превърне тълпи от бегълци в народ, отчаянието в надежда, разкаянието в осанна, падението в полет, страха и ужаса в оръжие срещу врага?

Ако столицата имаше записана вече в историята си една такава вечер, какво очакваше малките селище наоколо? Беше ли той прав?… Или всички села около Панагюрище трябваше да се дадат в жертва на столицата?

Георги Бенковски сякаш долови неговата мисъл, както залови и неговия поглед, тревожно обърнат към панагюрските комисари, и заговори още по-бързо и твърдо:

— Виждате, че задачата на тая чета ще бъде една от най-трудните. Тя ще служи като образец и огледало на всички въстаници, които има да посети и подпомогне в неприятелските действия. Прочее за нейното формиране аз искам измежду вас такива лица, които да бъдат достойни за тази цел и които се наемат да изпълнят следните условия. Първо: да са добри куршумджии, така че, дето потеглят, куршумът им да не пада на сухо. Второ: в случай на нужда, не дай Боже, да търпят по няколко дена гладни и жадни. Трето: да бъдат добре изпечени на път, че да вървят заедно с конете. Четвърто: да не спят по няколко нощи, да бъдат юнаци и решителни.

В това време силно притиснатият народ в двора се развълнува и разлюля до най-далечния си край, като вълна, блъсната от вятър. Когато всички очи се обърнаха към онази страна, изненадата им бе голяма. Тази сила, която разлюля вълната, бе човешка. Един непознат юнак в чуждестранно облекло, с кривнат калпак на чело и с тънка пушка в ръка, която размахваше над главите на тия, които блъскаше пред себе си, с душа, която лъхтеше в гърдите му от силно вълнение, бързаше да излезе пред войводата.

— Войводо! — извика той. — Аз се наемам да изпълня всички тия работи, за които говориш. Моля, вземи ме!

— Кой е този непознат юнак? — започнаха да се провикват от всички страни, додето множеството вече пляскаше с ръце и викаше „Браво!“

Георги Бенковски го измери с дълъг поглед, който го преценяваше.

— Как се казваш? — запита го той.

— Господин, войводо! Бакърджия съм от одринските села.

— А как си попаднал от тия далечни места при нас? — запита Княза.

— Дойдох с два коня бакър в Панагюрище и вчера те стояха още неразтоварени пред хана, когато из улиците загърмяха пушките. Когато изскокнах навън да видя какво става, видях да тичат на тълпи въоръжени мъже. На моите въпроси те ми отвърнаха, че българският народ е въстанал, за да добие свободата си. Че има въстание, а те са въстаници. Веднага измъкнах от моите чували с бакър скритата си пушка, която виждаш сега в ръцете ми!…

А не искаш ли да се върнеш веднага в твоето далечно родно село край Одрин? — запита го Княза.

— Ако е рекъл Бог, ще се върна един ден! — отвърна Господин, като се изчерви още повече. — Но за да кажа на нашите българи там, че ние сме извоювали свободата си!…

Бурни викове посрещнаха и погълнаха думите на чужденеца, както народната любов бе срещнала и погълнала неговото сърце. Стотина решителни въстаници, с голи бради и мустакати, с очи, които бляскаха от готовност за всички изпитания, разблъскаха вече своите съседи и излизаха напред по пътя на Господина.

Когато се наредиха с пушки при нозе в две редици пред войводата, той ги изгледа гордо един по един и каза:

Вашата чета ще носи името „Хвърковата“!