Яна Язова
Бенковски (175)

5. Погребението

Презвитера Нона издаде тих вик. Не бе обаче хубавата Милкана, която го бе изтръгнала от нейните устни.

На източната разбита порта, огреяни от светлината на пожара, бяха застанали три страшни фигури.

Това бяха трима представители на властта в един град, чиито развалини и пламнали сгради изглеждаха предадени само на една власт, тая на сатаната… Трима заптии, запазени остатъци от времето преди революцията, преди времето на щастливото царуване… Даут онбаши ги предводителстваше.

Мълчаливи, зловещи, без да кажат нито дума, те тръгнаха подир нея и влязоха в двора.

Райна ги погледна. Те бяха като някога… Свирепи, засмени до уши при всеки улучен лов. Кръвожадни, със спокойствието на зверове, срещнати в пустиня. Стори й се, че бълнува.

Помислили, че градът е изоставен, че са оградени от всяка една страна само от запалени къщи, двете жени имаха на ума си само Хафъз пашовата армия, изтеглена през нощта на Каменица. Те никак не бяха помислили, че в града е останало още по-грозно нещо. Че старата власт се е върнала на своето място!

Отмъстителен, недостъпен за преговори, цял изпълнен от спомени за своя позор, който трябваше да понесе като беглец от Панагюрище в дните на революцията, Даут онбаши се приближи, хвана Райна за рамото и я разтърси с грозен смях.

— „Царицата на българите“… сама? — викна той подигравателно. — Какво се въртиш още тук? Или си мислеше, че през такава нощ няма да се върна и никой няма да те подири? Така ли?

Райна отскубна рамото си от кокалестите му пръсти и отвърна хладно:

— Ти виждаш, Даут онбаши… Погребвам баща си!…

Едва сега Даут онбаши показа, че е забелязал тялото на свещеника, простряно върху белите плочи.

— Ти да си жива! — отвърна ехидно той. — Защото мюдюр ефенди иска веднага да те заведа при него. Довтаса заповед да се поразговори с тебе още тази нощ!

Райна потрепера от глава до пети. За този мюдюр по-късно Беринг, след личното си запознанство с него, в своя доклад е писал: „Той наистина беше най-отвратителният и мръсен скот, който съм виждал!…“

Същата нощ, когато Беринг е бил там, като че ли да подчертае презрението си към неговото присъствие в града, той изпратил да му доведат две жени, чиито мъже били заклани.

Когато Скайлер е говорил на пловдивския губернатор за мюдюра, последният възразил спокойно, че той сам познавал мюдюра като много лош човек, но не могъл да намери по-добър, с когото да го замести.

— Ще дойда веднага с тебе — отговори Райна, като се съвзе, — но след като погреба баща си!

Презвитера Нона стоеше и гледаше безмълвно на техния разговор. Сълзите бяха замръзнали на очите й.

— Мамо — каза Райна с бодър глас, — няма от какво да се боиш! Дойде ли официалната власт в града, ще дойде и редът! Мюдюрът много добре знае коя съм и никакво зло няма да ми стори.

Презвитера Нона, която трудно бе разбирала възторзите на дъщеря си, още по-трудно слушаше нейните утехи. Като насън тя погледна мъртвия, станал жертва на нейното безумие. Нито тя, нито Райна посмяха да целунат безжизненото му лице. Един прощален поглед бе достатъчен в този миг. Двете жени виждаха, че смъртта на поп Георги е била само първото стъпало на страшната лествица на страданието, която имаше да възкачват отсега нататък.

Двете жени увиха трупа в чист бял чаршаф и тежка вълнена покривка. След туй те го повлякоха с безсилните си ръце към изкопания гроб, като напразно се стараеха да го повдигат от земята.

Когато го спуснаха в изкопаната яма, те засъбаряха пръстта върху трупа с лопати и ръце с такава бързина, сякаш тримата заптии се готвеха да им попречат да завършат своята работа.

Най-сетне могилата се изравни. Даут онбаши отблъсна презвитера Нона настрана и като се обърна към Райна, каза:

— Тръгвай!…