Яна Язова
Бенковски (114)

4. Първият рицар на една арена

Селото Стрелча се населяваше от турци войнствени, здраво въоръжени, изпълнени от вековна омраза към раите, вписали в белите страници на своя коран несметни изтезания и погубвания на „неверници“. Осигурявали по този начин векове наред своето райско блаженство, на 20 април тези турци се намериха между два огъня: въстанало Панагюрище и въстанала Копривщица.

Турците от съседното село Османово притичаха в Стрелча с оръжията си на гръб и с кадъните пред себе си. Те носеха по някое малко вързопче в едната ръка, а децата си влачеха с другата. Те разправяха какво се върши в Копривщица. Мюдюринът бил убит при опит за бягство на река Тополница. Нямало вече власт, която да покровителства правоверните. Техните вековни роби наистина са въстанали, желаят им само смъртта и унищожението на Османово и Стрелча. Стрелчанските турци грабнаха от своя страна оръжието си им отвърнаха, че сега не им остава действително нищо друго, освен мъжете да се съберат в една обща войска, която да брани и двете села!

В това време откъм Копривщица се зададе в галоп някаква странна конница. Върху конете стояха едни хора с пушки в ръце, с дрехи от светъл шаяк и кройка, каквато никой не бе виждал досега, със зелени и черни гайтани, преплетени върху гърдите, с черни калпаци на глава и металически знаци на чело, с развяно знаме пред конницата и с един главатар, който върху чудноватата си униформа развяваше една черна брада до гърди и една черна коса, която изпод калпака висеше до рамене.

В първия миг стрелчанските турци, които бяха заели пусия край селото зад последните селски дувари, се стреснаха. Пушките останаха да стърчат в ръцете им, езиците замръзнаха зад слепналите им устни. Те бяха свикнали да бият и трепят раи, които стояха напреде им с голи вратове, с отпуснати празни ръце и в обичайното облекло на раите: тъмнокафяво или черно, потури, елек или абичка, презрени дрехи от груб шаяк, в които бяха свикнали да ги бият, да ги повалят с ритници на пътя, да ги дупчат с ножове или куршуми, зашеметени, заклани, разкъсани или увиснали на бесилка.

Тази малка конница, която идеше сега към Стрелча, въоръжена с пушки, облечена в някакви чудновати дрехи, които никой не бе виждал досега, ги хвърли в първата страшна тревога, която те изпитваха в своя живот. Въпросителните погледи, които размениха, като се понадигнаха зад дуварите, бяха пълни с отчаяние.

От две години вече техните ходжи в джамията ги заплашваха, че ако не се въоръжават и ако са милостиви към „проклетите“ неверници, в селото им скоро ще дойдат от Дунава московци, наричани „московгяур“, и ще ги избият заедно с жените и децата им. Дервиши, които се въртяха като въртележки върху малко прашно килимче по пътищата, докато паднеха изнемощели в праха, издигаха към тях тъмни пророчески гласове и им предсказваха същото. Ходжите и дервишите бяха видели вече в бъдещето именно тия, които идеха сега срещу тях.

Когато обаче конницата наближи на един куршум място и те познаха в страшния неин главатар, в неговата черна брада до гърди и в неговата коса до рамене копривщенския даскал Найден, от дивите им гърди избухна общ смях, подобен на рев. Те веднага изскокнаха от своите пусни зад кирпичените дувари и с пушките пред гърдите си, с острите щикове пред пушките си и с едно „Аллах!…“ от всички гърла, се хвърлиха върху него.

Те не знаеха, че даскал Найден е копривщенският хилядник. Народен представител на Копривщица, ние вече го зърнахме в Оборище, изправен до Тодор Душанцалията, да взема участие в споровете и да решава народните работи. Те виждаха пред себе си даскал Найдена, когото всички познаваха като кротък и благ учител на децата.

Те не знаеха, че неговото родолюбие не можеше да се нарече повече учителска благост. Че революциите са превръщали учителя в генерал, нравоучителя в завоевател, пастира на вълк.

Те нямаха на ума си обаче тези истини и не се страхуваха от даскал Найдена. Тяхното изскокване иззад кирпичените пусии имаше за цел най-позорното: изгонване на учителя от класната стая. Техните насочени към него пушки бяха тояги!

Но когато главатарят на конницата изведнъж ги намери срещу себе си, учителят не видя в тях повилняла класна стая. Бунтовникът зърна в техните разкривени лица освирепели противници, в очите им — кръвопийците на своите родове, а във виковете им „Аллах! Аллах!…“ — вековните врагове на своя народ.

Той се видя с една гора от щикове, насочена срещу гърдите си, с една вълна от вековно проливана братска кръв, която връхлиташе върху него и конницата му, за да ги погълне като песъчинки на морското дъно. Възпря се, дръпна юздата на коня, вдигна оръжието си и… гръмна. Неговият гръм се насочи в това мътно, страшно, закипяло от ревове и пискуни движение, но бе вече твърде късно. За да спаси живота на своите момци, оставаше му един изход.

Той обърна коня си назад и се намери сред една лавина, която смесваше коне с хора, цвилене с викове, гърмежи с удари на конски копита — всичко, което се наричаше отстъпление в бягство.

Видя гордото зелено знаме, с което бяха излезли от Копривщица, развяно току над главата му, да пада, да се губи в ръцете на въоръжените нападатели.

Когато обаче бягащите се събраха надалеч от Стрелча, този рицар се огледа и намери себе си заобиколен от една още по-печална гледка, която можеше да убие куража и на най-смелия военачалник. Той видя, че туй, което го заобикаля, не е някаква редовна войска, която може да се похвали с едно сполучливо отстъпление, без да рискуват да го нарече бягство, а от въстаници, които бяха претърпели своя първи неуспех. Разочарованието бе вапсало за един миг със сива боя всички лица. Зеления байрак, който бяха развявали от Копривщица, го нямаше вече в ръцете на байрактаря. Той плачеше. Никой не можеше да го утеши.

И тъй като това поражение бе последвало първия техен излаз, поразило първия техен опит и станало в първия, току-речи, миг на бунта, последствията от него не можеха да бъдат други освен катастрофални. Главатарят, като истински рицар, разбра това.

В битността си на учител и народен просветител даскал Найден знаеш много такива случки от историята на своя народ. Знаеше как в такова време са постъпвали Крум, Аспарух, Калоян — царе, които са носили победа след победа на своя народ, които са губили битка, за да я спечелят, които са отстъпвали, за да се върнат, когато врагът ги помисли поразени, и да го унищожат.

Върховният миг в неговия живот бе настъпил. Той издигна пушката си високо в ръка и като се изправи на стремената, размаха я като знаме и извика с въодушевление и необикновена сила:

— Юнаци, врагът ни мисли в отстъпление! Чеда, удари часът да си припомним как побеждаваше нашият славен хан Крум! Печелеше ли той битката само със сила? Не! С бойно майсторство и бързина! Внезапните действия бяха неговата главна бойна сила. Решителността — бойният му дух! Отстъплението — сигнал за атака! Поражението — сигнал за бой! Победен, той веднага се връщаше, за да връхлети върху врага. Победата, която нанасяше тогава, се помни до днешни времена! Да последваме Крумовия пример! Славата на Крума днес е наша слава! След мен, Крумови юнаци, напред!…

С щик, натъкнат на пушката, с пушка, наведена напред като копие, с коса, развеяна до рамене, и брада, развеяна до гърдите, с грива на коня размахана, с очи валчести и тревожни, впити в кирпичените дувари, и във вихрен галоп той се понесе назад към село Стрелча.

Неговите конници не помръднаха от местата си. Доведени до това място с едно внезапно, неочаквано бягство, изпълнено по негова заповед пред лицето на врага, те останаха да го гледат уплашени, като че ли виждаха напреде им да лети някой луд. Никой не бе разбрал неговото вдъхновено слово, нито защо трябваше веднага да се върнат и връхлетят върху врага, щом като бяха отървали главите си чрез незабавно бягство от неговите ятагани. За да предпочете бягството, за тях бе ясно, че техният водач бе намерил врага за страшен и непреодолим. А за да се върне веднага и сам срещу него — това значеше, че е полудял!…

Те не виждаха рицаря, който с насочено копие лети пред очите им срещу своите вятърни мелници. Нито имаха на ума си Дамата на неговото сърце, за която отиваше да се убие — свободата!

„Крепостни стени“, които той виждаше и отиваше да превземе с пристъп в името на своята любов, за тях бяха кирпичените дувари на крайселските стрелчански градини, зад които държаха пусия стотици погански глави.

Те дебнеха, чакаха наистина, когато самотният рицар се показа напреде им, кирпичените дувари отново оживяха. Стотици чалми, фесове се надигнаха и нададоха оглушителен рев. Пушки се размахаха насреща му като тояги, почернели зъби цвръкнаха плюнки и пискуни, очи се закривиха, ятагани засвяткаха. Настъпи движение, което по своя ужас можеше да се нарече прилив на човешко извержение. Нападателите имаха пред себе си като плашило плененото копривщенско знаме.

— Крумови юнаци! — викна рицарят, като насочи своето копие. — Спомнете си!… Тези изверги пред вас са клали бащите ни, братята ни, безчестили сестрите ни, жените ни, набивали на колове децата ни, горили нашите домове! Да отскубнем с битка святото знаме от техните погански ръце! След мен, юнаци, напред!…

Когато се обърна с тази заповед на устните си, за да бъде чут от своите юнаци, всред хаоса от ревове, които издаваше насреща му врагът, този рицар се видя сам!… Той летеше сам сред бойното поле!…

Пред очите му настъпи мрак. В този мрак имаше насочени ятагани, касатури, щикове, пушки с устия на топове, пищови, дълги като шишанета, въжета, които свистяха на въздуха и правеха клупове около неговия врат. Зъби като секири, които тракаха да го разкъсат, вълчи нокти на човешки ръце, смях на хиени в човешка уста — всичко това идеше от Стрелча. То настъпваше срещу него, разпиляно из цялото поле. Зеленият копринен байрак подскачаше напреде му.

Той стегна юздата на коня до разкървавяване. От устата му изхвръкна огън и пяна. Пушката, която му служеше за копие, се насочи срещу врага. Нямаше нужда да се мери. Напреде си имаше цяло море от врагове. Очите му се дигнаха към небето да молят сетна закрила. Той гръмна.