Яна Язова
Бенковски (261)

14. Надеждата

Последните думи на войводата в твърде кратко време излязоха пророчески. Щом се изкачи на своята позиция на върха и повдигна телескопа си, от гърдите му се изтръгна дългоочакваният радостен вик:

— Момчета, дръжте се! Помощ ни иде! Враца гори! Напред! Да живее България!

Часът беше 3 после обяд. Всичко, каквото се криеше зад купищата камъни, между зъберите на скалите, което надничаше с цевта на пушката си из каменните пещери, държеше гърдите и нозете си скрити зад някое дърво, додето револверът трещеше в ръката му, всичко, което гърмеше из храсталаците и като къртица, заровена в земята, слухтеше за експлозиите на земната повърхност, всичко, което бе станало с камъните камък, зад дървото — дърво, забило дълбоки корени в земята, което с цената на живота си продължаваше 5 часа да извършва една работа, а именно без отдих и неотклонно да държи своята позиция, всичко това, което чакаше, без да знае докога, което при всяко гръмване преброяваше куршума, което освен за настоящето имаше една тежка грижа за бъдещето, което имаше едно страшно сега и ужасно утре, а и от време на време си помислюваше, че неизвестността е още по-ужасна, което вече знаеше, че борбата си води не повече за победа и освобождение, а за живот, всичко туй скочи на нозе, извика „Ураа!“… и с пушки, издигнати в ръце, и саби, размахани над глава, се хвърли надолу по склоновете, урвите и яровете на Милин камък, току-речи, върху главите на смаяния неприятел.

Надеждата е най-мощното оръжие на една атака. Като държи надеждата в ръка, тя държи урагана. Куршумите й са светкавици, гръмотевиците й са предварителните викове на победа. Стоящите насреща не могат да сторят нищо друго, освен да побягнат назад и да се скрият в най-близкия заслон, ако им е мил животът. Тъй постъпиха и черкезите от Мраморна и Чирен, които държаха в подножието на Милин камък двете свои топчета. Те повлякоха татарите след себе си и с гръмки викове побягнаха към своите села, залостиха се зад дуварите, заключиха се в къщите, натрупаха камъни по улиците, за да спрат нахлуването на урагана, превърнаха прозорците си в бойници, а дворовете си в барикади.

„Ураа!…“ — гръмко викаха въстаниците на Милин камък и размахваха пушките си вместо знамена. Сега повече те нямаха нужда да гледат към Чирен и Мраморна. Погледите им бяха обърнати към Враца. Пушек, на някои се стори размесен с пламъци, се издигаше като облаци над града, додето вън от него започна да се забелязва и с просто око движението на една гъста, черна колона.

В скоро време в това мътно и разбъркано движение се оформи върху врачанския път една страшна конница, която се състоеше от галопиращи коне. Всеки кон носеше на гърба си по двама-трима ездачи.

— Охридчанинът Андон и Никола Бучакчи! — изкомандва войводата. — Метнете се на конете си и идете да посрещнете нашите братя!

— Ураа! Да живеят врачани, да живее България! — откликнаха се гръмко и трите отбранителни линии на въстаниците върху Милин камък.

Това бе приветствието на урагана, на стихията, която бе повдигнала на крак цялата каменна крепост.

Това бе приветствието на надеждата, която бе нанесла бляскава победа.