Яна Язова
Бенковски (56)

4. Чертозите

Поп Груйо тръгна из панагюрските улици да дири Княза. На един кръстопът той се спрепна в дневната стража.

— Стоп! Накъде? — запита го панагюрецът.

— Отивам да се поклоня на Княза! — с готовност отвърна поп Груйо. — Аз съм неговият заклинател.

Стражът погледна сребърния герб върху неговата калимавка, прочете надписа и каза:

— Свободен си. Върви!

— А можеш ли ми каза сега къде мога да го намеря?

— В един от чертозите.

— Ала кои са те?

— Виждаш ли ония двама мустакати панагюрци пред оная врата в дъното на улицата? Иди и попитай вътре ли е Княза.

— Но това не е ли хаджи Луковата къща?

— Беше едно време… Сега никому нищо не принадлежи. Всичко е на Княза и на свободата!

Поп Груйо кимна с глава и се понесе към хаджи Луковата някогашна къща. Двамата мустакати панагюрци пред вратата кръстосаха своите широки ножове пред лицето му.

— Княза ме очаква — рече гордо поп Груйо Тренчов. — И не ме спирайте, защото бързам.

Двамата стражи, които бяха на караул пред чертога, погледнаха сребърния герб върху калимавката на поп Груя, разчетоха надписа му и повикаха от двора телохранителите. Това бяха същите мечени, на ръце с мечкарски шишанета, които бяха дошли в Панагюрище миналата нощ заедно с Княза.

Като познаха поп Груя, своя заклинател, те наведоха яките си вратове, целунаха му ръка и го въведоха вътре.

По стълбата и големия полутъмен коридор поп Груйо стъпяше върху постланата вълнена пътека като върху пурпур. Главата му бе замаяна от видяното и чутото, ала нему бе съдено още много да се чуди.

В най-широката стая на чертога Княза стоеше прав, ограден от двамата султанови представители в селото — Щърбанов и Гешанов, хилядника Павел Бобеков, който и в това избрано общество се отличаваше като един от първите граждани на Панагюрище, стотниците Иван Орчо, Крайчо Самоходов, Стоян Пъков, Рад Клисаря, Ильо Илиев, Никола Хаджигеоргиев, Кръстьо Томов, Стоян Тропчев, Павел Симеонов и Рад Джунов, петдесетници, десетници и знаменосци. В стаята беше още и старият кротък човек Симеон Хаджикирилов, който за удивление на цяло Панагюрище прие да стане касиер на комитета.

На три маси, поставени на различни места в стаята, седяха ниско приведени трима писари и пишеха с усърдие каквото им диктуваше Княза. Като вървеше напред и назад сред това множество, което го заобикаляше, той смогваше да диктува едновременно и на тримата, като нито веднъж не поискваше да му се прочете продиктуваното преди това.

Той следеше мисълта си в трите различни писма, без да се откаже от обичайните си остри забележки към писарите, но отиваше да хвърли око и върху други две маси в дъното на стаята, където двама бързописци преписвани усърдно преписваха преведената от Любен Каравелов книга на сърбина Любомир Йованович върху бунтовническите правила: „Четование“.

Княза намираше за необходимо да се изпрати по един препис за разучаване във всеки от по-главните въстанически пунктове.

На стол в средата на стаята седеше един черноок и висок момък с тънко бледно лице, един непанагюрец, един непознат, навярно гостенин от далечни места. Той следеше с напрегнато внимание бързото преминаване на Княза от маса на маса и слушаше неговата точна и сигурна диктовка. Никой от присъстващите, изглежда, не го познаваше. Княза сновеше насам-натам пред очите му, хвърляше остротии към писарите и конфузеше преписваните. Всички присъстващи пазеха наоколо гробно мълчание, тъй че поп Груйо не можеше никого да запита кой е новодошлият, който бе допуснат да седне сред събранието на „закълнатите“ в присъствието на Княза.

В това време самият Княз, който далеч не изглеждаше днес в добро разположение, се обърна и го забеляза. Привлекателната усмивка, която той криеше у себе си кой знае в какви дълбини, покрита със заповеднически еднословия към колебающите се и мудните, които действаха върху им по-осезателно от камшици, блесна на хубавото му русо лице и порази от изненада всички присъствующи.

Всички очи се обърнаха и проследиха пътя на неговата усмивка. Но там, в дъното на стаята, не стоеше някой друг, а едно непознато духовно лице, един селски свещеник с грубичко расо, но с някакво сребърно невероятно украшение, закачено на калимавката. Някои се запитаха, без да бъдат сигурни, не бе ли това поп Груйо от село Баня?

— Дойде ли вече? — извика му весело и почти ласкаво Княза. — Я какъв си ми се украсил ти!… Разбутай тия господа и пристъпи да те видя!

Когато поп Груйо застана пред него, той се наведе да разгледа сребърното украшение върху калимавката му. Всички присъстващи изтръпнаха от жал към скромния селски свещеник, защото знаеха, че първом Княза ще се провикне, а после ще изсипе върху него онзи запас от смехории, каквито имаше в неизчерпаемо количество у себе си. Всеки се червеше предварително при мисълта, че те могат да се насочат и излеят върху него. Но Княза се изправи и като сложи ръката си върху слабото рамо на свещеника, каза почти тържествено, за да го чуят всички в стаята:

— Скромна титла на заклинател си избрал за себе си ти, поп Груйо! — викна той. — Титлата, която аз ти давам, е: „Поп Груйо Бански II, екзарх български!“

Общо вълнение изпълни стаята. Всички се спогледаха. Павел Бобеков се смръщи, но като не посмя да зададе какъвто и да е въпрос или изкаже каквото и да е противоречие, извърна лице и се загледа навън през прозорците. Бледният висок момък, който мълчаливо седеше на стол сред стаята, погледна учудено Княза и поруменя. Поп Груйо забеляза това. По-късно той запита кой е бил този непознат момък. Казаха му, че той носел титла: „Главен двигател на Тракия“, а името му било Панайот Волов.

Това име, както и неговата титла нищо не казаха на поп Груя и той го забрави.

Бледният черноок момък бе дошъл и на другия ден отпътува от Панагюрище.