Яна Язова
Бенковски (209)

1. Обсадата на Перущица

На паметния 20 април, когато в Панагюрище биеха камбаните на свободата, Бенковски войвода връчи на брациговския депутат Васил Петлешков „Кървавото възвание“, за да го отнесе към Родопите в Перущица.

На тази дата обаче както Петър Бонев, тъй и всички перущенци бяха узнали вече за обявяването на бунта. Техните вековни врагове — устинци, кричимци — читаци и помаци — бяха придошли накичени с оръжията си и заели всички височини около Перущица.

Двата планински върха — Власевица на изток и Вълковище на югозапад — бяха почервенели от фесовете и чалмите на помаците, а устинските читаци през нощта бяха навързали по храстите на Вълковище чалмите си, за да уплашат раите. На пладне обаче те се появиха с пушки на рамо и червен байрак, който забиха на лично място върху Пазлака — третото планинско възвишение откъм запад.

Ето как един очевидец, а именно Спас Гълъбов, е описал гледката, каквато са представлявали този ден околните височини:

„Побиха ся на Власевица и Вълковище алените турски байряци. Картината беше ужасна и някак си съновидна. Слънцето грееше в полумесяцните байряци и те приличаха на два окачени огньове. Наметнати с ямурлуци, помаците ся притичваха от място на място с викове. На западния край на селото, на Пазлака, устинските читаци ся бяха вече събрали и скрили зад оградата на едно лозе.“

В продължение на столетия читаците разполагаха с имота на своите съседи перущени като със своя земя, а с тях се разправяха като с безправни роби.

Те безнаказано грабеха и отвличаха в харемите си най-хубавите моми, които насила потурчваха, а мъжете извеждаха да им работят ангария полската и горска работа. За всяка съпротива убийството е бивало най-лекото наказание. То се е предпочитало пред телесното нараняване или изгниване в турски зандан.

За жителите на Перущица съседството на Устина и Кричим е било такова, каквото в 1759 султан Селим III е описвал съседството на кърджалиите в своя ферман до румелийския валия:

„На бедната рая по тия страни те нанасяли всевъзможни мъчения, тиранства, изтезания. Имотите обсебяли, обезчестявали моми и жени, убивали, като изгаряли села, градове и жилища с покъщнината и други имоти. Така положението на населението е станало плачевно и непоносимо. Да се горят и опожаряват села и жилища, да се насилва честта на беззащитни моми и жени, да се изгарят невинни същества — жени, мъже и деца, — това е върхът на беззаконието, венец на тиранията.“

Това не е попречило 55 години след издаването на този ферман и 11 години след прокламирането на изискания настоятелно от великите сили гюлхански Хатишериф, който гарантира на всички поданици на Отоманската империя пълна сигурност на живота, честта и състоянието им, справедливо разхвърляне и събиране на данъците, правилно и редовно събиране на войници и отменяване на ангарията, Христо Г. Данов, тогава учител в Перущица, да пише следното:

„Помежду си перущене често се посбиваха мъжки, ала не смеяха да се разправят по тоя начин и със своите съседи турци, които бяха ги чушнали, та ги разиграваха, както си щяха; така от околните турски села, а особено от най-ближното село Устина много често дохождаха турци да искат от перущене това-онова — за пример, един дошъл с празен чувал да иска ечемик и други чукнал на други врата да иска от някого си семе и други такива; а пък в работно време някой друг дошъл да иска от някого си да му прати 10–15 копачи за лозето; други ще видите лятно време, че се обесили някому на врата да искат 20–25 души жетварки. И такива искания не ставаха с молба, а настоятелно и със заканване…“

По тази причина омразата на устинци и тъмръшани към перущени се бе усилила още повече. Читаците и помаците се заканваха да изгорят Перущица и да посеят просо по нейните дворове.

Този ден на Власевица и Вълковище помаците, събрани от целия Рупчос, на брой около 1000 души, бяха дошли под предводителството на Ахмедаа Тъмръшлията — кръвожаден фанатик, син на феодала Караходжоолу, султан в Родопите, господар на мюсюлмани и християни в целия Рупчос до река Марица. В неговата земя са влизали Брестовица, Перущица и много още български села.

Като хищен сокол Ахмедаа бе кацнал на връх Власевица, заобиколен от своите помаци. Потурчени някога християни, те се бяха превърнали в най-кръвожадните врагове на своите братя.

От дясната страна на Ахмед ага стоеше Дели Хасан. Той открито разбойничестваше в местността Памукли. В тази местност, между Брестовица и Пловдив, той обираше търговците, които изнасяха стоки за панаирите, и селяните, които отиваха на пазар или се връщаха с пълни кесии от града.

Дели Хасан си имаше разбойничеството за свое занятие, както земеделецът оре нивата, ковачът кове желязото, шивачът шие дрехите, обущарят прави обущата, а учителят учи децата. Никой не смееше да се оплаче от него. Някои селяни от Брестовица, които се бяха заложили веднъж в горичката край Памукли да го извардят и убият, отказаха се, защото се уплашиха, че за Дели Хасана Ахмедаа ще изгори цялото им село.

На 20 април с появяването на помаците върху Власевица и Вълковище и на устинските читаци върху Вълковище и Пазлака се сбъднаха на Петър Бонев най-големите страхове, изказани пред Бенковски войвода. Неговият план за извеждане на жените и децата в Родопите и затварянето им в манастира „Свети Тодор“ като в крепост бе осуетен.

Няколко селяни през този ден, които се бяха изплашили и побягнали от село, до вечерта бяха намерени убити в лозята.

Щеше ли сега да се яви отнякъде четата на Бенковски войвода? Можеше ли тя да погне с огън и меч Ахмедаа Тъмръшлията и неговите хилядо помаци от Власевица и Вълковище?… Можеше ли да освободи Пазлака от устинските читаци?… Дали щеше да дойде четата на Бенковски войвода навреме, или много късно?

На тези въпроси можеше да се даде един отговор — и той бе най-страшният: да се окопае и укрепи самото селище! Въстаниците да останат затворени в него заедно със своите семейства! Защитата да се води до смърт пред очите на жените и децата!…

Тъй трябваше да се сбъдне пророчеството, което Петър Бонев бе извикал пред Бенковски войвода с думите: „В противен случай, тоест ако не успеем да изведем жените и децата си в Родопите, и ги оставим под сигурна охрана в манастира «Свети Тодор», ние ще станем убийци на своите деца!“

До вечерта цялото население биде изведено вън от селото да копае окопи, табии, да гради зидове и трупа засеки.

Яви се един човек, който мълчаливо пое командата на всички укрепителни работи.

Този човек бе Петър Бонев.

Както през деня, тъй и през нощта той можеше да се намери по склоновете на Власевица, при Мавроги, Чомпала, Беглишки харман, черковището „Света Неделя“, Оградите, Вълковище, при Широкия път и Хана на северната част на селото, където се очертаваха табиите, на южната страна на реката, край черковището „Света Петка“, при църквата „Свети Атанас“ и пътя за Брестовица, където се зидаха зидовете, където се издигаха барикади от коли, напълнени с камъни, плетяха плетища от тръни и се правеха засеки от греди или от изсечени заедно с шумата клони.

Реката се напълни със слама, изхвърлена от покривите и плевниците. Тя се надигна и плувна по нейното течение. Всеки си бе спомнил заканата на читаците да горят Перущица.

Късно през нощта Петър Бонев разпръсна хората на комитета из цялото селище да разгласят заповедта: всички приготвени храни, като пексимет, сланина и други, да се отнесат в двете църкви „Свети Атанас“ и „Свети Арахангел“, които се определят за сборни места на населението.

Когато сам той напусна събранието на комитета, видя в черната нощ на големия мегдан събрана голяма тълпа. Подобно среднощни привидения, хората, които съставляваха тази тълпа, не вдигаха врява, а безмълвно сочеха по някакъв висок вихрен огън, който бе избухнал в Родопите.

Огънят е под Манастирски камък! — най-сетне се провикнаха жени, които навлязоха в тълпата, предвождани от баба Къта Селямова.

Хей, вижте, колко силно гори сега кандилото на калугера Нектария!… — опита се да направи шега един треперлив младежки глас.

Всички знаеха калугера Нектария, когото обвиняваха в магьосничество, че бил закачил запалено кандило на въздуха пред Манастирски камък.

Очите на Петър Бонев се изпълниха със сълзи. Той наведе ниско глава и незабелязано от никого замина към табиите.

Не кандилото на калугера Нектария — гореше неговата въжделена крепост — манастирът „Свети Тодор“.