Яна Язова
Бенковски (172)

2. Една къща — едно полесражение

След като подпалиха хаджи Луковия палат, една тълпа трапезундци и башибозуци съгледаха тази укрепена къща и се отправиха към нея.

Два-три боздугана веднага изпитаха упоритостта на голямата порта. Башибозуците довлякоха отнякъде остри брадви и заудряха с тях в дъските на портата, като че ли цепеха пънове. Тогава в портата зинаха наведнъж няколко дупки. Този миг четирите горни прозореца на къщата оживяха. Те станаха устия. Устията изведнъж изригнаха огнени дихания. Тия дихания бяха сега дихания на страха и разгрома. Но те още можеха да се отбраняват. Силата на мъката им бе техният огън.

Когато брадвите отново се вдигнаха срещу портата, четирите прозореца отново блеснаха.

Ушите на нападателите се изпълниха с неочакван и силен гърмеж. Портата се нашари с куршуми. Улицата се нашари с окървавени трупове. Прииждащите въоръжени тълпи ревнаха и залегнаха край дуварите.

— Щурмувайте зида и прозорците!… — кряскаха няколко низами.

Ударите на брадвите, които цепеха портата, заглъхнаха в непрекъснатата стрела на въстаниците.

Сред настъпилия хаос една къща бе превърната в полесражение, четири прозореца бяха превърнати в бойници. Една пътна врата в крепост!

Тази съпротива сред един поразен град, това опълчване на шепа въстаници подир едно поразено въстание, тази неочаквана крепост, която гълташе жертви, сама трябваше да се предаде в жертва!

Цял табор низами бяха допуснати да нахлуят в улицата. Те отхвърлиха с нозе труповете на башибозуците. Скараха се с трапезундците и нападнаха на укрепената къща.

Тяхното навлизане в улицата се почувства в самата къща като землетресение. Петнадесетина въстаника, които вардеха край прозорците, се спогледаха.

— Низами са… — каза Илия с луничавото лице, като надникна през прозореца.

Той бе по професия железар. Ръцете му бяха като чукове. Илия бе най-якият, затуй го слушаха всички.

— Няма да удържим. По-добре е веднага да влизаме в скривалището! Който иска да бяга, време е да бяга през малката врата!…

Презвитера Нона хвана за ръка синовете си и с малки торбици на гърба ги настани в редицата на ония, които напущаха дома.

Поп Георги тръгна да заведе останалите през тавана в тайното скривалище, вградено в страничната стена. Той изглеждаше пребледнял и сега трепереше като лист.

Въстаниците изпразниха за последен път шишанетата си в пътната врата, взеха ги в ръка и един след друг се изкатериха нагоре по малката стълба. Скоро те се загубиха в тавана.

Тогава в цялата къща на поп Георги Футеков настъпи олелия, разбъркана с клетви и ридания. Жените се хвърляха към своите съпрузи и ги заклинаха час по-скоро да последват примера на петнайсетината войници, да се качат в скривалището или да напуснат дума през малката вратичка, додето не е станало много късно. Тях турците непременно ще убият, докато на беззащитни жени и деца няма да смеят да посегнат.

Децата гледаха примрели от страх своите майки, които си късаха косите и се прощаваха пред тях с бащите им. Всички, които бяха дошли тук и вярвали, че ще намерят в дома на светия човек закрила и подслон, загубили бяха всяка надежда.

Поп Георги остана единственият мъж в къщата. Той се луташе между жените, утешаваше старците, окуражаваше примрелите от страх и милваше главите на децата, които се държаха с ръце за неговото расо и тичаха навред заедно с него. Когато страхът събра всички жени и деца в една стая на долния кат, той се изправи сред тях като сред уплашено стадо. Ненапразно той им беше пастирът!…

— Ами ти, попе Георгие? — издигна изведнъж глас презвитера Нона, която се изправи на прага и огледа натъпканата с жени и деца стая. — Защо не се скриеш и ти?…

— Аз съм духовно лице, какво ще искат те от мене? — отвърна отецът, като се мъчеше да придаде твърдост на гласа си. — Нека се бият с въстаниците! Моята работа е в черковата! Па и те — нали са хора, нали имат вяра, имат духовни служители, — те знаят почитта, която заслужаваме! Не! Мене нищо няма да ми направят!… Те ще се умилостивят от молбите ми и тук никого не ще закачат. Аз ще изляза да ги посрещна, когато навлязат!…

— Ами къде е Райна? — викна презвитера Нона. В гласа й прозвуча ужас.

В това време пътната врата биде нападната изново с оглушителен трясък. Една голяма дупка зина, и то при самата желязна ключалка. Една космата ръка се провря в дупката и посегна да отключи. Последва я чалмалия глава, като глава на звяр.

Презвитера Нона писна и се хвърли нагоре по стълбището към празните стаи. Вратите навред бяха разтворени. Прозорците зееха изпочупени. Таваните — надупчени с куршуми. Цялата покъщнина — застлана с вар, като при землетресение. Надупчена, изпокъртена, изпочупена, пърлена, пламвала, тя бе угасвала сама, затисната от пушека и мазилката, които я покриваха като саван.

Цялото това разорение за един миг се изпречи пред очите на една добра къщовница, грижлива стопанка като презвитера Нона. Всяка вещ в тия стаи принадлежеше ней, заедно с тяхното купуване от пазара, ушиване на ръка, избродиране на гергефа, опиране, изглаждане и поставяне всяко на своето място.

Но най-ужасното всред тези развалини бе дъщеря й Райна.

Застанала при единия разбит прозорец с револвер в ръка, с лице, позеленяло от мъка, с очи, взрени в пътната врата, тя се премерваше в страшната глава на звяра, който бе проврял окървавената си гъжва през дупката и вече развърташе големия железен ключ.

— Райно! — викна презвитера Нона.

Райна се изви за миг и я погледна втрещено. Този поглед бе ужасен. Той излизаше от други времена, Райна бълнуваше!…

Отчаяната майка е тигрица. Най-слабата жена пред гибелта на детето си е исполин. Тя се хвърли, сграбчи Райна, вдигна я на ръце както някога, когато бе малко момиче, на един дъх изтича с нея по стълбата към тавана и успя да я хвърли в скривалището, когато навън се раздаде победоносният рев на нападателите.

Портата и дворът бяха влезли в душмански ръце!