Яна Язова
Бенковски (5)

5. Новата служба

На другия ден вратата на килията със становете шумно се отвори и на прага застана госпожа Евпраксия. Нейното появяване бе тъй ненадейно, че осемте тъкачки обърнаха глави, но останаха да стоят неподвижни по местата си. Като не бяха станали първия миг на крака, те можеха само да мълчат и да очакват нейните заповеди. В най-грозно положение между тях се намери сестра Евлампия. Цяла една дебелокожа смокиня, която тя току-що бе налапала, подуваше едната й буза. Сестра Евлампия още облизваше с език нейната захаросана обвивка, когато госпожа Евпраксия стъпи на прага. От много време тя се бе успокоила от такивато гръмовити стъпки по малката дъсчена стълбичка към тъкачната и бе престанала да се ослушва за тях през гърма на становете. Сега тя се намери лице срещу лице със своята началница, тъй като нейният стан бе последният до вратата.

С големи усилия над себе си тя сдъвка дебелата кожа на смокинята и се приготви да я глътне.

— Останете по местата си! — разнесе се гласът на госпожа Евпраксия, въпреки че тъкачките бяха останали като вцепенени в своите станове. — Бог да благослови вашата работа!

Очите на сестра Евлампия се напълниха със сълзи, защото големият залък, който бе глътнала, разпори цялото й гърло, тъй че не й позволи като началница на всички тъкачки да отговори от тяхно име на отправения поздрав. Това бяха сълзи не от болка, а от душевна мъка и огорчение.

— Какво има, сестро Евлампия? — запита госпожа Евпраксия, като влезе.

— Този мой дявол, той ще ме погуби, госпожо!… — съкрушено отвърна сестра Евлампия. — С нищо не мога да наситя своя глад!

— Това, което ти не можеш да наситиш, сестро Евлампия, не е гладът на твоето тяло — каза госпожа Евпраксия. — Тялото се насища от много малко храна. Това, което ти не можеш да наситиш в себе си, е алчният търбух на демона, който си допуснала да влезе в тебе и да те завладее. А знай, него ти не можеш насити никога!… Колкото повече сладки работи ядеш, толкова повече сладки работи от тебе ще изисква.

— Един съвет ще получиш от мене, добра сестро, защото виждам, че твоето чревоугодие напоследък много те мъчи. Като привършиш работата си на стана, отивай да си направиш една малка разходка до задния двор! Иди в обора при кравите, в кошарата при овцете! Ще видиш, че когато животното получи храна, достатъчно да утоли глада си, то се успокоява и не търси повече да яде. Нима ние сме по-малко разумни от животното?

Като каза това, госпожа Евпраксия тръгна между становете, прегледа работата върху тях, както бе правила това двайсет години, и се изправи при стана на Младата Макрина.

— Предай работата си на сестра Ана, сестро Макрина — каза тя, — и ела долу в училището! От днес нататък ти ще се учиш при Михаила и Христина за учителка на най-малките деца. За да можеш да се изучиш и поемеш работата по-бърже, ти ще останеш да живееш с тях в тройната килия зад класната стая.

Младата Макрина скочи изненадана и страните й се покриха с буйна червенина от щастие. Сърцето й заби силно в гърдите.

— Оо, госпожо!… — извика тя, като се хвърли да й целуне ръка. — Благодаря, благодаря, госпожо!…

Госпожа Евпраксия сложи голямата си ръка на главата й.

Като слизаше към класната стая на малките, тя още трепереше от вълнение. Деца тя обичаше, но не като една обречена Богу жена.

Тя не виждаше в тях ангели, не виждаше онзи идеал на чистота и невинност, към които вярата й сочеше да се стреми. Когато гледаше деца, тя никак не си слагаше наум небесното царство и че може да влезе в него само ако се уподоби на тях. В тези, които с викове се боричкаха и с писукане нахлуваха всяка сутрин в учебните стаи на Горния метох, тя виждаше само човешки рожби, за каквито отдавна жадуваше нейната младост.

Колкото и пъти да се блъснеше в полата й някоя малка главичка, която тичаше стремглаво и невнимателно из двора на метоха, тя не пропускаше да я улови, да я притисне на гърдите си, но и да въздъхне. Това обаче тя вършеше винаги насаме. Госпожа Евпраксия никога не я бе изненадвала с поглед, когато вършеше това. Откъде й бе дошло изведнъж на ума да я направи учителка на най-малките?…

По пътя към класната стая тя си припомни още за един разговор, който бе имала с някаква ханъма на пазара в Карлово. Ханъмата бе довела със себе си две много хубави турчета.

„Неомъжената се грижи за Господнето — каза й тя. — А омъжената се грижи как да угоди на мъжа си. Така се пише в нашия коран. Ако пък ти е мило за деца, на такава като тебе са всички деца на света. Грижи се за тях, когато са болни, давай им хляб, когато са гладни, облечи ги, когато са голи, поучи ги на ум и разум, и те ще станат твои деца.“