Яна Язова
Бенковски (14)

2. Обещаните

Сестра Анисия въведе двамата чужденци в приемната стая, покани ги да седнат и като се поклони пред тях, веднага отиде да подири сестра Серафима.

Не ти ли прави впечатление, че сме попаднали на „особено място“? — запита русият и синеок мъж.

Черноокият се усмихна отново със своята кротка и приветлива усмивка, която свидетелстваше за една деликатна и нежна природа.

Помни и знай само това, което ни каза баба Тонка в Русе! — отвърна той. — Игуменията е богата като Крез, манастирът е пълен с храни и оръжие. Не забравяй, че той е бил „златната крепост“ на Дякон Левски!… За нас е от решително значение да привлечем игуменията на своя страна!

— Започна да ми се струва, че нашата задача тук няма да бъде май твърде лесна — възрази русият. — Игуменията изглежда да е твърде своенравна.

— За нас има значение само едно, че тя обича своето отечество!

В това време вратата се отвори и двамата мъже замлъкнаха от изненада. И двамата не бяха чакали да видят това, което се представи пред очите им. Този път и двамата едновременно помислиха, че наистина трябва да са попаднали на „особено място“! Пред тях стоеше монахиня с необикновена красота. Двамата мъже не знаеха, че жителите на града я наричат „прекрасната Серафима“.

Занемелите им устни не смееха да продумат. Това, което виждаха, бе действително ангел. Един къс небе върху земята. Къс сияещо небе върху един мрак, върху земя, полепнала от мърша на заклани, избесени и удушени хора, върху овъглени огнища, върху всичко това, което представляваше настоящото тежко робство!

— Аз съм сестра Серафима! — отвори устни и каза този глас, откъснат от неподозираните и неуловими гласове на небето.

Черноокият мъж се раздвижи, тоест външно той остана все тъй напълно неподвижен, като вкаменен, додето вътре в него се забеляза някакво смущение и борба. Чувството му на дълг и отговорност надви най-сетне над неговото възхищение. Той се поклони несръчно, въпреки че извърши това като един добре възпитан и порядъчен светски човек.

— Наричам се Панайот Волов, милостива — с усилие проговори той. — Аз съм от град Шумен, където няколко години съм учителствал… Моят другар носи името Георги Бенковски! Доскоро ние сме имали с него различни занятия, но днес нашето занятие е едно…

Очите му за миг изразиха известна нерешителност. Той дори примига и гладката му реч се заплете. Само след миг той обаче надви своето колебание и каза твърдо:

— Да обикаляме из България и да помагаме на българския народ!

Види се, на тези думи той разчиташе за всичко, което можеше да спечели в Горния метох.

Очите на небесната жена, които бяха забулени тъй, че изглеждаха почти без поглед, вдигнаха за миг своите тежки черни клепачи и в тях блесна искра, лъч, огън!… Двамата млади мъже можеха да помислят, че тия прекрасни, но хладни очи са били всъщност огнище. Те не можеха да видят в дълбините на една женска душа кратер и в блясъка на нейните очи — лава. Но и това, което Панайот Волов зърна, бе за него окуражително и вдъхновяващо.

— Ние, милостива сестро — пристъпи направо той, — идем от Влашко, където Централният комитет се събра на съвещание в пълния си състав и реши: „… Незабавни действия в цяла България!“

Серафима потреперя и сложи ръка на сърцето си. От този момент Панайот Волов знаеше, че може да говори открито пред нея. И той продължи:

— Аз бидох удостоен със званието апостол и пратен да подготвя народа в определения за моята дейност окръг, така че той в най-скоро време да изпълни своята задача.

Моят другар Георги Бенковски е определен от Общото събрание за помощник. Знайте, че като поверения ми окръг в България има още няколко такива, а като нас двамата са влезли вече в Българско шестнайсет души апостоли и войводи, с десетина души помощници!…

Апостолският комитет снабди всички апостоли, войводи и техните помощници със съответното пълномощие, което аз имам чест да представя пред вашата достопочтена игумения госпожа Евпраксия.

— Ще може ли игумения Евпраксия да ни приеме веднага?… На вратата ни предупредиха, че днес тя не приема никого. Ние сме, тъй да се каже, пътници и не знаем какъв е днешният ден.

Сестра Серафима го погледна като събудена от дълбок сън, в който неговите думи я бяха хвърлили с трескава мечтателност. При последното, което чу, тя не се нахвърли върху него, както бе постъпила сестра Таисия на вратата, а отвърна любезно и замислено:

Днес се навършиха три години от обесването на Дякон Левски!

Новият апостол и неговият помощник останаха като гръмнати. Тази изненада бе за тях твърде неприятна, тъй като те носеха името и идеята на Апостола и се наричаха негови последователи. Бледните страни на Панайот Волова се обагриха с тъмна руменина.

Ако не знаем, че днес е 6 февруари, милостива — каза отчаяно той, — за това имаме само едно извинение, че от един месец ние сме непрестанно на път. И то какъв път посред тази люта зима!…

Серафима леко се усмихна и клюмна с глава.

— Да ви опиша ли как преминахме с моя другар Дунава? — побърза да се обясни Панайот Волов. — Той е замръзнал — от двете страни по бреговете му има натрупани ледени планини. Само мразовитият вятър и влашките вълци свободно преминават отсам и оттатък. Решихме да ги последваме и да минем по техните следи. Те си вървят свободно и денем, а ние решихме да преминем реката на полунощ. В тия черни мушами, само с по една чантичка в ръка, ние вървяхме един подир други, като се държахме със свободната си ръка, за да не паднем. Излезе виелица, която отнесе вълците към влашкия бряг, а ние още не бяхме стигнали средата на Дунава. Когато наближихме, гледаме — пред нас река! Дунавът на това място не замръзнал! Тясна река наистина, но не може да се прескочи. Бездънна река! Тръгнахме във виелицата нагоре и надолу да дирим брод. Но водната ивица се виеше и чернееше навред по цялото продължение на Дунава. Отсреща на българския бряг светулкаше Рахово. Спасението бе толкова близко, но черната ивица вода ни пречеше да го наближим. Върнахме се отчаяни към влашкия бряг. Гледаме, под снега натрупани дъски за някакъв строеж. Нарамихме по една и с още по-голяма бързина се върнахме при незамръзналата река сред Дунава. Прехвърлихме дъските върху двата й бряга и ръка за ръка минахме върху пропастта. Виелицата се бореше да ни потопи, на отсрещната страна пък ни чакаше разляна вода върху леда, която ни стигна до коленете. Оттам нататък до Рахово тичахме, за да не се вкочаним. Постовете се бяха прибрали и вълците бяха избягали от студа. Така пристигнахме в България. Оттогава непрестанно вървим, изгазихме Дунавската равнина и с мъка се добрахме до Балкана. Такива снегове не са падали от години. Ето защо не знаем как е дошъл 6 февруари!

— Но днес ние поменуваме Дякон Левски най-добре! — обади се русият помощник. Гласът му бе нетърпелив. Познаваше се, че не му се е понравило смущението на апостола. Този чужденец бе назован Георги Бенковски. Той се усмихваше, но неговата усмивка, хладна и сурова, твърде живо напомни на Серафима за друга една, за Добри войвода.

И той бе застанал пред нея със своето русо хубаво лице, което имаше очи ясносини и наложителни, с блясъка на скъпоценни камъни. Серафима позна, че и тези очи бяха виждали неописуеми кътчета на живота, жизнено достояние на Добри войвода. Наложителният поглед на тия очи показваше, че Георги Бенковски е човек опитен и че е отхвърлил от себе си много заблуждения.

— Днес ние го поменуваме най-добре — чу Серафима неговия рязък глас, — като сме излезли да вършим неговата работа, като изпълняваме волята му и вървим по неговите стъпки! Затова тъкмо днес игумения Евпраксия трябва да ни приеме и разговаря с нас!

Серафима мълчеше.

— Вие стоите в нерешителност, милостива сестро! — обади се апостолът Панайот Волов. — Вие се колебаете, когато навън се разгаря буен огън и котелът вече кипи!… Народът ни вика отвред. Да знаете колко силно се вълнува, когато се изправим пред него!… „Добре дошли!…“ — вика нашият народ с отворени обятия. „Дякон Левски ни обеща, че вие ще дойдете!… Чакаме ви!…“ Да, милостива, Дякон Левски е жив! Жива е неговата идея!… Жив е идеалът за свобода!…

Серафима погледна въодушевеното му лице, което, обхванато от този пламък, изглеждаше сега и хубаво, и мъжествено. Очите му горяха с вечния, познат огън на свободата.

Като прикриваше своето вълнение, тя леко се поклони и каза на двамата мъже:

— Последвайте ме!