Яна Язова
Бенковски (61)

2. Заровената жарава

Като чу тия думи, Ванка потрепера и дълго време не можа да поеме дъха си. Тя знаеше твърде добре това огнище, за което говореше Петър. То бе горяло в нейния дом. Това огнище бе стъкнато и запалено тогава от ръката на един друг чужденец, също така накичен с оръжия като този, който излезе от пътната врата.

Тя знаеше за каква жарава говори Петър, беше я видяла с очите си, помнеше я добре и никога нямаше да я забрави. Тази жарава застрашаваше да изгори нейния дом. Кървава жарава, която се готвеше да причини стихиен и непоправим пожар.

Тази жарава се наричаше Дякон Левски.

Дякон Васил Левски влизаше нощно време в техния дом, въоръжен до зъби, и тихо разговаряше с Петра, докато петлите пропееха на разсъмване.

През нощ Петър се изтръгваше от топлите прегръдки на тяхното легло, изправяше се до прозореца и се ослушваше в безмълвието на мрака.

— Кого чакаш?… Кой може да дойде толкова късно през нощта? — шепнеше Ванка.

— Не ме питай! — казваше той кратко и решително, както сега. — Нищо не мога да ти кажа!

По някой път Ванка се вдигаше изтерзана от страхове, намяташе върху изтръпналите си рамене някой шал и отиваше да види… Сърцето й като ударено с нож намираше вън онзи опасен рус чужденец, с лице бляскаво и строго, който носеше пищови и ками, втъкнати в дълбокия пояс.

Без да знае защо, тя трепереше напреде му. Не я плашеха нито предупредителните погледи на мъжа й, които й заповядваха веднага да се прибере в стаята, нито неговият гняв. Плашеше я синият поглед на непознатия човек, който я гледаше усмихнато и открито, но я заклеваше за вечно мълчание и вечна тайна.

Кой бе този нощен странник? Откъде дохождаше да й отнеме Петра? Нямаше ли своя жена, нямаше ли свой дом, в който да се прибере през нощта?

На всички свои въпроси тя получи един отговор, който съдържаше смъртна заплаха за живота им и който изискваше пълна тайна, ала сам не казваше нищо: Дякон Левски!…

Ванка бе започнала да мисли, че никога вече няма да се отърват от този човек, но твърде наскоро по онова време Петър заразправя навсякъде, че се е условил за учител в Татар Пазарджик. Зарадва се сърцето й. Тя се застяга бързо за път, а през туй време до ушите й започнаха да долитат неясни думи, които не можеше да разгадае, тъй като много отскоро бе влязла като невеста в този дом и много работи не знаеше за своя съпруг.

„Петър Бонев — разправяха хората, — не за първи път бяга от Перущица. Това направи той и преди три години, когато чорбаджиите разправяха, че се заклели да го убият.“

„А защо да го убиват, защо?“… — питаше разтревожена Ванка.

„Защото говорел на младите мъже за бунт, за свобода, а при него всяка нощ дохождали комити от далечни места.“

Сърцето на Ванка болезнено се сви от тия думи, защото Петър и сега никоя нощ не заключваше пътната врата. Полека-лека Ванка разбра, че онова, което хората говореха, е вярно, а разбра още и това, че Петър отново бяга от родното си село. Но и тъкмо затуй не се побоя да го последва. Олекна на сърцето й, като си помисли, че там, на онова чуждо място, те ще бъдат най-сетне сами и че Петър сигурно ще заключи още първата нощ пътната врата.

Надеждата й обаче не се сбъдна. Още на другия ден след тяхното пристигане къщата й се изпълни с млади мъже, буйни и бъбриви, с прясно наболи мустаци и бради, които се хвърлиха да прегръщат и целуват нейния Петър, сякаш го бяха довели на сватба.

— Това са моите ученици — каза Петър. — Учих ги тука преди три години.

От всички тия млади мъже най-силно впечатление й направи един широкоплещест мургав здравеняк на име Кочо. Той идеше от махалата Чиксалан^[1] и носеше както върху лицето си, тъй и в огъня на черните си очи нейния отпечатък. Мъжете на Чиксалан от детска възраст се отличаваха със своята охота към разправии и побоища. Разправяха, че не се знаело някой да е израсъл в Чиксалан без пукната глава. Малките момчета, въоръжени с прашки, отиваха често пъти и по други махали, за да се бият. Най-много обичаха турската махала, където се биеха с малките турчета до кръвопролитие.

Този Кочо, който носеше прякора Чистеменски, бе станал по занятие кундурджия и изглеждаше отдавна минал годините на ученическата скамейка. А когато Ванка научи, че той никога не е учил четмо и писмо при Петър, в гърдите и се надигна и закипя такъв страх от този човек, че тя веднага запита съпруга си:

— А какъв ученик ти е бил този чиксаланец Кочо Чистеменски, когото ти никога не си учил да чете и да пише?

— Вярно, че не съм го учил да чете и да пише — отвърна спокойно Петър, — но, той, Ванке, е наистина мой ученик. Преди три години Кочо всяка вечер дохождаше при мене в училището, слушаше каквото разправях на моите ученици и взимаше най-живо участие в пиесите, които подготовлявахме, като играеше винаги главните роли. Той запомняше ролята си наизуст. Неговата памет е толкова силна, че никога не е поискал ролята му да се прочете втори път. Когато играеше Велизарий, цялата публика плачеше. И аз плаках…

Щом затвореше кундурджийския си дюкян, този буен младеж дохождаше в нейния дом, отделяше Петра от Ванка и малката й дъщеря Мария и запълняше неговите вечери с буйни и невъздържани разговори, които траеха понякога до късно през нощта.

За нея бе истинско спасение, когато Кочо залюби хубавата гъркиня Теохана и не се вести вече в техния дом. По някой път тя мислеше за гъркинята, за нейната хубост и за умението, с което бе привлякла и затворила буйния Кочо в своя дом, и още за това, как бе успяла да завърже ногата на един сокол с веригата на домашното огнище.

Скоро тя чу, че им се родило момиченце, което нарекоха Райна.

— Кочо съвсем те забрави — каза веднъж с удоволствие Ванка на мъжа си.

— Той се пресели с цялото си семейство в Пловдив — отвърна Петър. — Там си отвори кундурджийски дюкян.

И тъй сърцето на Ванка съвършено си отдъхна. Другите младежи, които се събираха с Петра, не й се виждаха нито толкова буйни, нито опасни като чиксаланеца Кочо Чистеменски.

Наскоро след това обаче една нощ тя се събуди от неясна тревога. Побара възглавницата до себе си и я намери празна. Петър бе нагласил завивката тъй, сякаш спеше до нея, и бе излязъл навярно отдавна, защото възглавницата му бе изстинала. Ванка скочи, наметна шала на раменете си и погледна вън в тъмния коридор. През цепките на съседната врата се процеждаше слаба светлина от запалено кандило. Като стъпваше на босите си пръсти, Ванка се приближи тихо до вратата, залепи се на нея и погледна през една светла дъга. Сърцето й подскочи и се дръпна като улучено с нож в гърдите. На светлината на кандилото тя видя същия онзи опасен рус чужденец, с лице бляскаво и строго, заради когото бяха избягали от Перущица. До него стоеше мъжът й Петър.

От мраковете на своето битие и по незнайната мрежа на своите нощни пътища той бе донесъл в нейния дом страшни оръжия — пушки, които сега лежаха натрупани върху тяхната маса — и двамата мъже внимателно ги разглеждаха.

Пред очите на Ванка притъмня. В своята изненада тя разбра, че те не бяха избягали от него в Татар Пазарджик, а още и това, че този опасен човек се намира навсякъде като у дома си.

Останала без сили, тя се върне пипнешком в стаята и се хвърли в леглото. Нейният мъж Петър бе загубен!…

Животът на Ванка Бонева през тия години минаваше от суша към бурно море и от лед към огън. След като видя онази нощ страшното оръжие, натрупано върху една маса в своя дом, тя престана да яде, да спи, гледаше вече на мъжа си Петър като на сянка, като на човек умрял, с когото тя мислено всеки ден се прощаваше, а на малката си дъщеря Мария — като на едно бедно сираче. Да приказва с Петра за това, което бе видяла, тя не можеше, оставаше й само едно — мълчаливо да дочака неизбежната катастрофа.

Не се мина много време, един ден нейният мъж Петър се върна твърде рано вкъщи и й каза накратко, както винаги:

— Прибери покъщнината, Ванке! Ще се завърнем в Перущица!

Ванка повдигна глава и отново слаб лъч блесна в очите й. Всяка промяна си има своите надежди.

— Истина ли ще си отидем у дома?… — запита изведнъж тя, като мислеше, че опасното оръжие ще остане тук. — А защо изведнъж така реши?

— Викат ме… отново да поема старото училище — отвърна кратко Петър. — При това домъчня ми за нашия дом. Да си вървим, Ванке!

Погледът, с който бяха придружени тия думи, бе тъй ласкав и нежен, че сърцето на Ванка се разтопи. Ледът на мълчанието и страха, натрупван в разстояние на две години върху това чуждо място, се пръсна на хиляди капки роса. Тя облегна челото си на неговите гърди и зарида.

Петър не я запита за какво ридае, само я притисна в прегръдките си и дълго време мълча, сякаш размисляше.

— Когато се върнем у дома, ще се успокоим! — каза най-сетне той.

Тия негови думи излязоха колкото пророчески, толкова и страшни. Той сам не знаеше какво зловещо ще да е за него това успокоение, което го чакаше в Перущица.

И тъй Петър и Ванка се завърнаха в родното си място.

Един ден през дълбоката зима на декември, когато перущенци риеха пъртини по улиците, дълбоки до колене, и кучетата, когато преминаваха от двор в двор, се губеха в снега, Петър Бонев дотича запъхтян от училището, тръшна вратата зад себе си и като залитна, опря гърба си на нея. Из дълбините на цялото му тяло излезе един рев, сякаш то бе улучено с такова оръжие, че всяка една от неговите разкъсани части сега крещеше от болка. Ванка скочи срещу него и се хвърли в разтрепераните му ръце. Тогава той я погледна с този ужасен поглед, който тя нямаше да забрави никога. Той я погледна, поразен, че я вижда пред себе си, като нещо, което бе съвършено забравил. След миг обаче Петър отвори посинелите си устни и цял разтреперан извика:

— Той е заловен!…

— Кой бе, Петре?!…

— Дякон Левски!… Сега всичко е свършено!…

Той се хвърли върху леглото и зарида лудо, неудържимо, сякаш се хвърляше в пропаст, за да умре. Ванка бързо заключи вратата и като не знаеше какво да прави, приближи се до него и сложи ръцете си върху широките му, разтърсени от плач рамене. Устните й бяха заключени, а езикът й изсъхнал и залепен за зъбите. По едно време и тя тихо заплака над него, но той не я чу, нито искаше да знае за нейната мъка, целият вдаден в злочестината, която бе поразила неговия живот.

Сълзите на Ванка тихо се ронеха върху раменете му, заради него, а още и заради себе си, за всички борби и страхове, които бе преживяла през своите самотни нощи заради този рус чужденец, заради този опасен нощен странник, когото бяха заловили.

Риданията на Петър нито спираха, нито отслабваха. Тя стана и запали кандилото, което висеше на стената, дано Петър да намери от Бога утеха за душата си. За нея заловения бе вече мъртъв.

— Дай мир на душата му! — тихо прошепна тя с поглед, впит в кроткото пламъче на кандилото, а после прибави с неволна въздишка: — Нека настъпи най-сетне мир в нашата къща!…

Този ден Ванка помисли, че „жаравата“ в огнището е угаснала. Угаснала… от неспирните потоци сълзи, които Петър проля под бесилото на Апостола. Ала от неговите думи едва сега тя узна, че тази „жарава“ бе останала заровена в пепелта на тяхното семейно огнище. Че през тия три години, които бяха минали оттогава, години на спокойно семейно щастие, Ванка бе отглеждала деца и шетала вкъщи върху нейните живи въглени.