Яна Язова
Бенковски (178)

2. Поражение… Поражение!…

Това съобщение на Тодор Харамията произведе върху Бенковски войвода много по-тежко и потресаващо впечатление от решението на панагюрци да се върнат в разрушените си огнища и да се предадат на Хафъз паша. На 29 април, когато първата пушка на свободата прогърмя в Копривщица, когато Тодор Каблешков пръв развя знамето на бунта, той повярва на най-невероятното, че мълнията е ударила в старите корени и че сега клоните и жълъдите ще видят светлина!…

Той бе повярвал, че революцията има своите неписани закони!

Бе повярвал, че вековните дъбове са се разклатили — символ, че тиранията на султана ще рухне. Че Тодор Каблешков, разгаленият син на съсловието — закрепостено в своите богатства, наградено с охолен живот, доживяващо до спокойни старини, хранител на султановата власт, изпълнител на султановата воля, любими чеда на полумесеца, патриарси на големи родове, могъщи корени на родословни дървета, с клонове и желъди неизброими като вековни дъбове, — на провидението е бил избраник.

Че Бог е вложил светкавицата в ръката на болния Каблешков, в ръката на най-слабата издънка на могъщите дъбове, в момент, когато е бил повален от треската, лишен от всички сили освен една — Божията, за да изяви своята воля!…

Той бе вярвал до днес, че Каблешков е символ на победа!

Но това ненавистно съсловие, което бе тегнало като надгробен камък над поробения народ, за който си бе въобразил, че се е отвалил, за да се разнесе гласът на неговия син, отново и с трясък бе затиснало входа на гробната му пещера. Верните поданици, миропомазаните раи, за да си запазят доверието на господаря, жертваха му и бащината си любов, да си умият ръцете — проливаха кръвта на своя син.

Новината, че Тодор Каблешков заедно с другите апостоли и водачи на бунта е бил запрян от чорбаджиите в Копривщица, само по себе си бе вече едно поражение на въстанието, от Бога изоставяне на бунта.

Незамлъкнал още Тодор Хайдутина, и през гората се зададоха с вихрена езда един подир други двама конника, които чупеха с главите си горските върхари, като не гледаха нито пътеки, нито клони, нито попадали по пътя им дървета. Дрехите им се вееха над конете, превърнати в дрипи, като бойни знамена, овъглени от куршуми и опущение от барут.

В поразеното лице на първия конник всички познаха Стоян Муховчанин, главния оръжеен майстор на еледжишкия арсенал, който бе научил да работи на ръка иглени пушки и пищови от системата „Лафуше“. Неговите пищови стреляха куршум на 400 крачки и носеха марката „Уста Стоян Муховчанин 1875 г. № 1“.

Като скочи от коня си, запъхтян повече от ужас, колкото от умора, Стоян Муховчанин се хвърли на колене пред войводата и викна с огнен от страдание глас:

— Поражение!… Поражение!…

Гласът секна, сякаш изгоря в гърдите му, той скри лице в шепите си и зарида. Всички четници го наобиколиха с пребледнели лица и зачакаха той да се успокои, за да разкаже какво се е случило на техните познати и приятели подир заминаването на четата. Бяха видели с очите си войската на Кел Хасан паша, черкези и башибозуци, накацали върху възвишението срещу Еледжик. Там ги бяха оставили, когато тръгнаха за Панагюрище. Дулата на топовете бяха насочени срещу бунтовническия лагер.

Стоян Муховчанин дълго мълча с лице в шепите си, докато събра сили и заговори:

— Когато разбраха, че сте заминали, те започнаха да стрелят върху нас и веднага извършиха нападението. Ние ги отблъснахме, колкото можахме, като дадохме големи жертви. По това време при нас пристигна твоят заклинател поп Груйо. Бягаше от село Баня. Неговите селяни, като разбрали какво става в Панагюрище, подстрекавани от чорбаджиите, се наговорили да го хванат и предадат увързан с въжета на Хафъз паша. Той диреше тебе, войводо, на Еледжик и като разбра, че си излязъл с Хвърковатата чета, а и нападението на турците почна върху нас, обеща се на Гено Теллията да те извести за нашето положение и тозчас замина да те търси… Едва по пътя научих, че поп Груйо бил хванат по пътя от турски аскер и доведен пред военния следовател в Панагюрище.

— Поп Груйо!?… — сепнато запита войводата. — Поп Груйо в Панагюрище! Пред Хафъз пашовия бимбашия?…

— Не, той не е вече там, войводо — отвърна Стоян Муховчанин. — Видели го, бос и гологлав, завързан на един синджир с много заловени клетници. Бил прекаран по пазарджишкия път към Пловдив. Чака го пловдивска бесилка или Диарбекир!…

— Както и да е! — прекъсна се той. — Поп Груйо не се върна и не донесе никакво известие от тебе. Тогава загърмяха топовете върху нас. В целия лагер настана такъв женски писък и детски плачове, че и най-коравите мъже се сбъркахме какво да правим — от врага ли да се отбраняваме, жените и децата ли да тешим…

— По това време завикаха, че Маркова капия влезнала в душмански ръце. На горните поляни настана истинска сеч. Жени, деца, старци, всичко плачеше и молеше за милост. Други бягаха замаяно без посоки. Ние въстаниците се биехме, но отстъпихме поляна след поляна. Тогава церовският паша, Гено Теллията, излезе напред. Тръгна начело на най-гъстия куп бунтовници. С гол меч в ръка — право на голямата поляна!…

Душманите, като го видяха бунтовник, водач на всички българи, стъписаха се! Отначало не знаеха дали да повярват на очите си. Не знаеха да стрелят ли по него… Всички викаха: „Телли паша! Телли паша! Предай се!…“ Но той не искаше да знае. На тази възраст, когато ръцете на всеки мъж омекват, Телли паша се хвърли върху тях. Мечът му се развъртя наоколо. Той не приличаше на човек, а на страшен, разярен лъв.

Стоян Муховчанин захлупи лице в шепите си и отново зарида. После стана и олюлявайки се, погледна мрачния войвода и войниците от неговата Хвърковата чета.

— Няма вече Телли паша!… — завърши той с въздишка из недрата на убитите си гърди. — Той посече цяла жетва класове, но и него най-сетне съсякоха… Загина Теофил от Бойково! Няма го вече на това място еледжишкият лагер… Всичко мъжко лежи заедно с оръжието си на купища върху поляните.

Избитите жени и деца нямат брой. Но за тях може да се каже само това, че са били честити. Тия, които останаха живи, черкезите навързаха на синджири и откараха кой знае към кое море да ги продадат в робство…

Гробно мълчание, изпълнено със сълзи, отвърна на последните му думи.

„И така… цяло трескаво поражение на всички въстанически пунктове в IV окръг — пише Захари Стоянов. — Падна Клисура, Еледжик плава в кръв, развалините в Петрич пушеха; същото става в Белово; Панагюрище напреде ни във всичката своя голота; в Родопите реват гърлестите топове, които обясняваха положението на тамошните въстаници… Копривщица заобиколена от турска войска, населението прави преговори за предаване; другарите ни апостоли затворени от самия народ; Мечка гори и пр… Немислимо ставаше вече по-нататъшното съществуване на почва за действия от наша страна, фактът бе поразителен. Доказателствата бяха пред очите ни, на която страна и да се обърнеше човек. Огън, кръв, опустошения на всяка страна! Светата мисъл и надежда за успех, всичко изчезваше напреде ни безвъзвратно и се заместяше с ужасните кланета и всеобщо изтребление на всичко, що е българско.“