Яна Язова
Бенковски (212)

4. Двете власти

Додето млади мъже и жени, старци и деца, всичко облякло на себе си по някоя част от въстаническо облекло, грабнало пушка, брадва, нож, коса или задигнало кросното на домашния стан, полудяло от героизъм, обхванато от чувствания на свободата, които са буря, развеселено от оня ужас, който вдъхва истинската опасност, готово да брани до смърт новите си чувства, като нов живот, додето населението на Перущица, преобразено в бунтовническа войска, се намираше на работа по табии, окопи зидове и барикади, имаше една група хора, които бяха останали в село и в този неповторим за народа час на тържествуване — угрижени, помрачени, с наведени глави — насядали един до друг в една от най-затънтените стаи в опразнения дом на Рангел Гичев, — водеха тих и сериозен разговор.

Те бяха останали сами в селището, виждаше се това, и тях повече никой за нищо не диреше. Навън работите се извършваха тъй, като че ли те не бяха повече в Перущица, не бяха управлявали до вчера общинските и частни работи на населението, което днес не искаше да ги знае. Не бяха уреждали по най-благоприятен начин неговите взимания-давания с турските власти или не бяха използвали своето влияние пред тях в случай на пакост и всенародни бедствия.

Това бяха чорбаджиите на Перущица Костадин Хаджитанков, Гаго Иванов и Гочо Кънев, между които, с изправен кръст, като че ли не беше вече седемдесетгодишен старец, стоеше Рангел Гичев.

Чистите му бели коси още се къдреха като коприна над розовото му чело, но този ден то бе посърнало и пожълтяло. Младежкият чар в черните му очи бе заровен в мрака на една голяма грижа.

Сбъднали се бяха заплахите на неговия роднина Петър Бонев… „Закукала беше кукувицата напролет“… Узнал бе старецът най-сетне онова, което шуреят му криеше от него.

Когато той го бе запитал какво е туй зло, което го чака напролет, Петър му отвърна: „Няма да ти кажа, за да не можеш да вземеш мерки и да се спасиш!…“

Бе ли станало наистина късно? Рангел Гичев бе ли станал вече безсилен и безволен старец, за да не може и сега да се спаси? Щеше ли той да остави хубавата своя Перущица да погине по заповедите на един луд човек — населението й, което му вярва сега, да се изколи, къщите му, които сега му служат за хамбари и крепости — да се изгорят?…

— Додето е време — каза той, — аз трябва да взема от вас двамина, за да не съм сам, и тозчас да вървя в Пловдив, за да диря помощ. Тия орли, които са накацали по височините наоколо и ги води Ахмед ага Тъмръшлията, нашите меса са дошли да ръфат. Тия разбойници, дето ги води Дели Хасан, нашите къщи са дошли да грабят… Да приказваме за благоразумие, когато всички са полудели, това значи ние да не бъдем повече благоразумни. Аз предлагам да се упътя при Азис паша!

В този миг вратата на стаята се отвори с трясък и пред очите им застана най-страшното: Петър Бонев!

Той бе захвърлил френските си дрехи, а с въстаническата си униформа, която бе облякъл, набързо кроена и шита, размесена с части от селско облекло, с цървули на нозе, навуща и прекръстосани до коленете черни върви, с калпак, украсен с изображението на лъв, с пушка на рамо и револвери на кръста, с меча си на бедро, а най-вече с мрачния си изглед наистина изглеждаше страшен.

Ала Рангел Гичев и този път се приповдигна на един крак и се опита да му се усмихне и го приветства с добре дошъл в неговия дом като свой добър роднина.

— Какво сте се затворили в тази стая, додето целият народ ликува и е излязъл вън? — рязко запита неканеният гост, без да отвърне на неговия поздрав и без да затвори зад себе си вратата, през която бе влязъл.

— Ние си гледаме нашата работа отвърна Рангел Гичев, като седна с изправен кръст на мястото си. — А ти защо не гледаш своята работа, ами си тръгнал да бунтуваш селото?

— Още ли пееш старата песен? — усмихна се Петър Бонев, като сложи ръка на единия си револвер, който висеше окачен на кръста му. Усмивката му се появи много по-страшна от мрачния поглед. — Аз те виждам, че ти е мила къщата и богатството, ама прави каквото щеш, къщата ти ще изгорим. Ще изгорим не само твоята — продължи той, като изгледа всички присъстващи, — но и цялото село!

Рангел Гичев, който бе свикнал да използва всички благоприятни моменти на живота, се залови и за тази усмивка.

— Бря, момче — каза той, — дошло е времето да оставим шегите настрана!… И ти сам виждаш от кои разбойници и главорези са почервенели баирите около нас. И ти виждаш, че народната сила доникъде няма да ни стигне да се защитим от тях. На Ахмед ага Тъмръшлията само редовна войска може да се опре. Ние тук решихме да отида аз с още двама души в Пловдив при Азис паша, да му разкажем колко е застрашено селото ни и да поискаме от него войска да ни варди. Ти какво ще речеш?…

Насядалите около него чорбаджии смутено наведоха глави. С последния въпрос Рангел Гичев признаваше шурея си наравно със себе си. Чорбаджията признаваше бунтовника. Старата власт показваше, че съществува новата.

Ала натрапникът не остана доволен и от това неочаквано признание. Той сви юмруци, сякаш се приготви да ги стовари върху беловласата глава на зетя си, но се въздържа, изгледа всички с един омерзен поглед и каза гневно:

— Да знаете, че отсега нататък само аз решавам! Додето аз не съм ви заповядал, никой няма да излиза от Перущица! При никакъв Азис паша няма да ходите и никаква войска няма да искате!… Отсега нататък аз съм бунтовник и ако вие не се подчините, ще ви застрелям!