Яна Язова
Бенковски (228)

20. Заключената врата

Върху жарава и огън, с изригвания и гърмежи зад гърба си, Рангел прелази на четири дупката, прокопана в източния зид. Въстаници я бяха заградили, за да могат през нея да избягат първо жените и децата.

Когато хукна нагоре по пълната с народ улица към черковата „Свети Архангел“, заедно с хората бягаха и кучета с повдигнати опашки, крави и волове с грозно мучене и разцвилени от ужас коне, помирисали пожар. Кокошки и петли се вдигаха с крясък над главите им и отиваха да паднат мъртви в околните дворове. Заместили дъжда, длъгнестите куршуми, които валяха от околните височини, бляскаха на слънцето като сребърни капки.

Старата баба Мира, която се мъчеше да тича заедно със седемгодишния си внук Димитър, неочаквано се строполи до него. Рангел помисли, че се е спънала, но когато Димитър писна сърцераздирателно, той се надвеси над нея и видя, че те я ударена с куршум в челото.

По-нагоре младата невеста Малина, както бягаше, се търкулна на земята заедно със своето бебе, притиснато на гърдите й. Жените изпискаха и я вдигнаха на ръце. С нея обаче можеха да бягат вече много трудно, затуй Рангел бърже ги задмина. Като минаваше край тях, той погледна увисналото в ръцете им лице на хубавата Малина. То беше пожълтяло като свещ, а от отворената й уста течеше струйка кръв. Една мома носеше бебето й, което продължаваше да спи.

Ето и тяхната къща, познатата стряха, крушата, асмата, дивия храст край плета — скривалище на Шаро, — успокоението, закрилата, покрива, както е изглеждал на древни и сегашни, на мъжествени хора и деца, когато с любов са го наричали „домашно огнище“.

В двора на тяхната къща имаше човек!

— Тате!… — извика Рангел с гласа на дете, което, загубено в дива гора и преследвано от кръвожадни зверове, е намерило най-сетне своя въоръжен баща. С гласа на скитник, който, бягащ в бурята, ненадейно е намерил своя покрив!

Спас Гинов, с пушка на рамо, заключваше пътната врата.

Да носиш пушка на ранената си ръка, да слушаш снарядите на един топ да се разбиват над главата ти и да заключваш своята пътна врата, ето една потресающа картина!…

Заключена врата в един град, връхлетян от врагове, които наричат грабителството право, пожарищата — длъжности, клането, разсичането, разкъсването на хора — душевно спасение, а развалините — победа, бе декор наистина смайващ окото, достоен само за ония древноелински трагедии, в които героите не са били обикновени хора, а прометеевци, хераклевци, титани…

Да заключаваш вратата, когато цял си завален от разрушения. Когато свободата не ти е повече идеал, нито вожд, а предсмъртни, преброени няколко мига…

Когато дом, чест, живот — са изчерпани съкровища.

Да си спокоен, когато всички противоречия се смесят върху тебе.

С реда на рая да противодействаш на хаоса на ада.

Да разпореждаш сам усилията си.

Да си на трагедията автор, който ще спусне завесата, когато му е угодно…

Да заключваш вратата в момент, когато губиш!…

Това значи да командваш съдбата.

Когато губиш, да си господар на себе си и на света!

— Где са фишеците? — запита Спас Гинов.

Оставих ги в горната черкова зад вратата! — с пресъхнал от страх език отвърна Рангел. В това страшно, което се вършеше и разрушаваше техния свят, най-страшният изглеждаше баща му. Очите му пламнаха с див огън. Лицето му — опърлено, опушено, издрано — загуби от гняв познатите нему черти. Той вдигна със здравата си ръка пушката и я насочи в гърдите му.

— Назад! — викна той. — Фишеците да ми донесеш, или веднага ще те убия!…

Назад бе кипящият вулкан, в който се доразрушаваше черковата „Свети Атанас“. Назад бяха огнените куршуми на черкезите върху пътя и двора, разпиляната жарава и съскащи сини пламъчета около разрушената ограда, мъртви глави и разкъсани човешки тела, разпилени из целия черковен двор!… Да се умре там беше страшно, да се отиде дотам — ужасно!

Впоследствие Шида разправяла, че когато се свестила от тежко безсъзнание — наранена в корема и крака, с кръв изтекла под себе си — в двора на черковата „Свети Атанас“, топът бил престанал да гърми върху разрушените черковни стени, а дворът бил постлан с разкъсани трупове, които можели да накарат и най-коравото мъжко сърце да потрепери от страх.

Освен нея, събудена от смъртта, в този дом на мъртвите, имало само още едно живо същество. Из развалините на черковата, които още димели, подобно дух на някое умряло дете, с лице малко и жълто, с очи, които гледали зеющи като две черни дупки, изскокнал Рангел Гинов.

Ако не влачел в ръцете си една голяма чанта, тя нямало да помисли, че е жив.