Яна Язова
Бенковски (115)

5. Иван Орчо

Изведнъж, като по даден знак, картината на полето се промени пред очите му. Тези зъби, които святкаха като секири, тия плюнки и пискуни, свирепи очи и смях на хиени, всичко това внезапно се превърна в голи бръснати вратове. Чалмите хвръкнаха като бели и червени птици на въздуха. Вълчите нокти захвърлиха по пътя каквото бяха сграбили — пушки, касатури, ятагани… Зеленото знаме падна захвърлено сред полето! Всичко пред него се уподоби в картина на паническо бягство. Виковете „Аллах! Аллах!…“ се отдалечаваха от него жално-жално като викове за помощ.

Пред смаяния поглед на рицаря в скоро време полето към Стрелча се постла със захвърлено оръжие. Кирпичените дувари пред него опустяха.

Нима той, един самотен конник, с една само пушка в ръце, бе уплашил и разпилял пред себе си тая повилняла сган в лицето на един многоброен неприятел?

Занемял от възхищение и благодарност към Бога, той се обърна и пред очите му се изправи друга, по-чудесна картина. Орчо войвода от Панагюрище идеше като хала към Стрелча.

Той се носеше на гърба на своя вран кон с размахана сабя в ръка, а заедно с него се носеше и неговият страшен смях.

Подпре му летяха стотина конника с насочени пушки към стрелчанските дувари. Те чакаха да изминат него, цял-целеничък изправен на техния път, и когато го изминаха като вихрушка, изпратиха истинска градушка от куршуми към стрелчанските дувари.

Заедно с тях и не по-малко вихрени, се връщаха неговите копривщенци.

Смехът сам по себе си е слава и победа. Развъртял сабя над главата си, кривнал над ухото си калпак, накичен с цветя, Иван Орчо ревеше от смях, полетял с огнена сила и юнашко веселие.

Мрачният враг, когато настъпва, е страшен… Но врагът, който се смее — ужасен! Развеселеният враг е предупреждение за сигурна победа! Смехът при настъпление може да се окаже най-унищожителното оръжие, насочено срещу врага.

Гонени от това оръжие, което виждаха за първи път, а не бяха чували техните бащи и деди да са виждали някога, тръгналите на бой господари побягнаха като стадо неподковани коне и пробягаха през цялото село Стрелча. Пред тях с писъци бягаха, носеха се кадъни и малки турчета, а заедно с тях големи чалми на старчески беловласи глави.