Яна Язова
Бенковски (122)

6. Държавният глава

Ако имаше някой, който не обърна внимание на развълнуваното множество, който не удостои с погледа си презвитера Нона, застанала като настръхнала орлица срещу него, който не намери появяването на Райна Попова във въстаническо облекло за нещо, което заслужава учудване и похвала, освен като дълг, бе Княза.

Когато гласът на поп Груйо се издигна тъй, сякаш хвърчеше към небето: „Господи помилуй! Господи помилуй!“ — той отложи черния си астраганен калпак и наведе смирено глава.

Бог се призоваваше да погледне благосклонно върху това Знаме на свободата. А щом погледнеше знамето, той щеше да погледне и Княза.

Той имаше сега такава нужда от Бога, каквато нужда от него имаше народът.

Свещениците издигнаха кадилници и като тръгнаха да обикалят масата, размахаха ги пред себе си, покланяха се по посока към Княза и неговата свита, към хилядника Павел Бобеков и панагюрските комисари и най-сетне се обърнаха към мирно застаналото под оръжие войнство на въстаниците, като изпълниха целия въздух над знамето и тия, които го заобикаляха, с облаци благовонен тамянен дим.

През тия облаци дори и бледното лице на Павел Бобеков се показа изведнъж оживено. Тези благоуханни мъгли го замайваха и приспиваха с високата поезия на древността: „Ту зла мисъл цъфне в душата ми, ту, подмамена от жъртвените благовонни дарове, излезе нежна надежда и я гали, като отпъжда от нея ненаситната мъка на боязънта, която ми гризе душата.“

Свещениците се бяха завърнали отдавна с проточени кадилници по местата си. Поп Груйо захвърли требника си и издигна глас, та заглуши всички гласове:

— Спаси нас, Господи! Спаси ни от проклети агарянци, зверове и поганци!… Амин!

Крайчо байрактар излезе напред и пристъпи към знамето. По указанието на поп Груя той сложи дясната си ръка върху златния лев, а лявата издигна нагоре и с бавен, силен, тържествен глас, които се чуваше от занемялото множество извън високите зидове на хаджи Луковата къща, започна думите на своята клетва:

Кълна се в Бога и народа, че ще пазя тази светиня до последната минута на живота си, до смърт и до гроб! Заклевам се!

— Амин!… — пропя поп Груйо, като гледаше към знаменосеца. Крайчо наведе мустакатата си глава и целуна знамето.

— Ааа-мин! — изпяха свещениците зад него.

— Амин! — гръмогласно отвърнаха въоръжените въстаници в двора и вън зад стените на военния съвет. Колцина от тях не гледаха завистливо към щастливия знаменосец. Колцина не биха желали да сложат главите си под такова хубаво кадифено знаме! Достатъчно щеше да им бъде такава слава след смъртта!

С това церемонията по предаване на знамето свърши.

Княза се качи на високо място, тъй че да бъде видян от всички страни. Когато заговори, като че ли морски вълни, духнати от силен вятър, повдигнаха шум в нозете му. Този шум започна най-напред от притискане, защото всеки искаше да пристъпи поне една крачка по-близо до него. Никой не искаше да изтърве една дума, която ще излезе от неговите устни. Техният живот, утрешният ден на тяхната държава, щастието им или провалът, славата им или гибелта им зависеха от този един човек!

— Братя юнаци, синове Крумови!… — извика той с ясен глас. — Днес сме се събрали да осветим нашето Знаме на свободата, да го издигнем и понесем пред нашите войски с такива победи, каквито то носеше на Крума. Вам е известно, че Крум за първи път издигна знаме и го развя над главите на своите войски вместо варварския бунчук, който се състоеше от окачени на висок прът две конски опашки.

Синове Крумови, днес сме въстанали, за да отхвърлим игото на петстотингодишния угнетител. Станали сме на крак да трошим веригите на безчестния и кръвожаден тиранин и да освободим милото ни поробено отечество.

Нека видят тия неверници и философи у нас, които, като позабогатели и се поналапали на учение, започнаха да разправят наляво и надясно, че българите сами не могат да въстанат, че другите християнски народи в Турция — гърци, сърби и ромъни, — макар и поставени в по-добри политически и военни условия от нас, не са могли да се освободят без военната помощ на другите държави, че днес ние въстанахме и вдигнахме в ръце Знамето на свободата!

Вярно е, може другите държави и на нас да окажат военна помощ, същото може да стане и с нас, но никой не ще ни помогне, ако не си помогнем сами! Всички ще дойдат да ни помагат, но когато ни видят, че искаме да бъдем свободни и че сме направили всичко за постигане на тази цел. Днес ние трябва да се облегнем само на нашите сили.

А когато говорим и мислим за чуждата помощ, нека навреме си спомним и баснята за „Коня и елена“^[1]:

„Конят си имал сам за себе си цяла ливада. Еленът влизал в нея и му стъпквал тревата. Конят попитал човека дали ще може с негова помощ да накаже елена. Човекът се съгласил при условие да турне на коня юзди и да го язди, въоръжен с копие. След спогодбата човекът се качил на коня, който, вместо да прогони елена, станал роб на човека.“

И тъй, когато мислите за „чуждата помощ“, винаги имайте на ума си тази басня!…

Някои малодушници измежду нас разправят, че въстанието щяло да донесе голяма съсипия. Ами сегашната съсипия малка ли е? Ако гърците и сърбите, и ромъните тъй разсъждаваха, и досега техните дъщери щяха да стоят в харемите. Турците и сега колят покорната рая. Цели петстотин години българинът все така е мислил: „Да не стане по-лошо!…“

Други разправят, че Турция била още силна държава, макар че носела името „болен човек“, че тя можела да съсипе не само едно българско въстание, но и всички малки държави, които биха ни се притекли на помощ. Аз живях дълги години в Анадола и зная какво може тя.

И ако мислим така, кога ще възмъжее нашият народ? Кога ще покаже най-сетне какво той може? Човек става мъж, когато почувства у себе си правото да отблъсква всяко угнетение.

Когато зли тирани, безчестници и убийци ни нападат, природата и законът ни дават право да се отбраняваме. Това е повече от право. То е длъжност. Защото ние, когато пет века не сме се противопоставяли, насърчавали сме злото!

Някои могат да кажат и това, че като сме въстанали, ние сме донесли в Турция война.

Съпротивлението на злото не е война.

То е запазване на мира.

Но днес, когато сме станали до един да дадем на нашето мило изстрадало отечество мир, свобода и законност, нека знаем, че всичко това не ще може да мине без огън и кръв, без кръвопролития, които ние още отсега трябва да имаме пред очите си. Да презрем всичко!

От нищо да не се смутим и уплашим! Затова онзи, който не милее за баща и майка, за жена и деца, за дом и имот, който не жали живот и всичко, което му е мило и драго, който презира робството и милее единствено само за освобождението на отечеството си, който се не плаши от глад, бой, мъки, изтезание и смърт, нека той дойде при мен — да се строи в редицата, показана от Бога и от мене. Да живее България!…

— Да живей, да живей! — буйно се раздвижи и завика около него народът, а зад стените отвън се откликнаха с още по-голяма сила:

Да живей Бенковски войвода! Да живей!…

Нека това Знаме на свободата, което ни е събрало днес, се превърне на наше крило, което да лети и ни носи от победа към победа! Вдигнете го прочее и нека завършим днешното тържество, като го пренесем пред очите на въстаналото население през цяло Панагюрище!