Яна Язова
Бенковски (271)

(4). Неизбежни мисли за революцията^[1]

Един гениален мислител на Франция е казал по онова време, че революциите не идат отдолу, а отгоре, че небесните бури повдигат пропастите на морето.

На някое спокойно място досега нищо не се е знаело, а изведнъж се узнава, че тука духат ветрове и че е бил стъкнат огън… Че над ветровете завира котел. Никой не го казва, но това се знае. То се носи из въздуха. То иде отгоре. Това знание връхлита, както връхлитат ветровете върху земята. Всички се окопитват, раздвижват вкочанени членове, стават…

Събуждат се умове. Туй, което се е мислило, че е длъжно да стои вцепенено, започва да се движи. Ако му се заповяда отново да се умири, то с радостно удивление отвръща, че предишният заповедник не струва вече нищо. Неговата заповед не го вълнува и нейните постановления, които са били тъй страшни вчера, днеска повече не плашат никого. Мечът на тиранията, който е висял над замъртвели от страх глави, днеска е детска сабличка, с която някой палавник играе, като я перка на въздуха. Животът става лесен като играчка. Товарите му, оковите му, веригите му и всякакви други железа за изтезание, които е употребявала тиранията, стават призрачни. Страшилата стават играчки. Те са твърде много познати и повилнелите деца започват да ги пренебрегват. Те презират тяхната застрашителност. Тъй смъртта заиграва с живота. Тя повече не е страшна, нито сълзлива и прави с хората най-чудновато сприятеляване. Смъртта не е вече Китайска стена, а една прозрачна преграда, телена завеса, зад която се вижда. Отсам не е далеч от Отвъд, а Оттатък не е мрак и бездна. Живи гледат вън от чертата на живота и това, което е било най-трудно за постигане от човека, осъществява се. Вихърът е гигантски медиум, който разкрива светове, скрити до вчера в мрака на невъзможното.

Всички са се възправили сред вихъра като един човек, всички са стъпили на прага между Отсам и Отвъд, но като са заедно, не се боят. Нищото става реалност, а веществената реалност — нищо. Туй, което са имали и пазили, като най-мила собственост, в техните настоящи проекти бива оставено другиму. Техният мил дом бива оставен на пламъците, или на една нова стопанка, която ще нареди в него своите чужди вещи. Техен дом става светът, който е дом на вечността. Техните дрехи стават плячка на огъня, или на разбойника. Върху тях остава единствената дреха [за която е говорил Христос], дрехата на безсмъртието.

Човешкото и тленното биват издигнати до безсмъртието и вечността. Човечеството се изправя на границата, върху която не се чуват повече човешки заповеди. [, а наставления по един незнаен път. Само тъй могат да се обяснят спонтанните действия на разбити и разпръснати борци, когато] Всеки се бие за себе си по свой план и проявявайки нечувана храброст, продължава да действа за общото добро. Изправени пред смъртта, без да принадлежат повече на земята, загубили своите началници и своята команда, изгубили земните стойности, те продължават да махат надясно и наляво своя меч само за една чест и в името на идеала, за който трябва да умрат.

А идеалът не е ли безсмъртен? Като се бият за безсмъртното тия разкъсани и отчаяни борци достигат до него и се подчиняват на неговите заповеди. Един върховен ум [като че ли] поема командата на боя. Като си служи със смъртни оръдия и смъртни мишци, но и е умове, които могат вече да го чуят, той налага своята воля на света. И неговата промисъл е тъй дълбока и неуловима за нашия временен поглед, че ние схващаме тия или ония поражения като негови неуспехи. Едва по-късно, когато неговата воля се осъществи в трайни и велики дела, ние виждаме, че той се е наложил.

[Само тъй е възможна една революция, която носи повсеместна…]